Себеотрицанието е смятано, и всъщност е, почти цялата същност на християнската етика. Когато Аристотел възхвалява определен вид самолюбие, можем да почувстваме, независимо от прецизните различия, които той очертава между справедливата и несправедливата philautia[1], че тук се сблъскваме с нещо същностно суб-християнско. По-трудно ни е все пак да решим какво да мислим за главата от св. Франсоа дьо Сал, озаглавена За кротостта към нас самите[2], в която ни е забранено да се отдаваме на яд дори към самите нас и ни е препоръчано да порицаваме дори нашите грешки с кротки и спокойни възражения, изпитвайки по-скоро състрадание, отколкото страст. В същия дух лейди Джулиана от Норуич желае да сме “любящи и миролюбиви” не само към нашите “братя християни”, но и към “нас самите”[3]. Дори Новият Завет ми заповядва да обичам моя ближен “като себе си”[4], което би било ужасна заповед, ако себе-то съществуваше просто за да бъде мразено. И все пак нашият Господ също казва, че истинският ученик трябва “да намрази своя собствен живот”[5].
Ние не трябва да обясняваме това привидно противоречие, като казваме, че обичта към себе си е правилна до едно известно равнище и погрешна отвъд него. Не става въпрос за степени и равнища. Съществуват два вида себеомраза, които изглеждат почти еднакви в техните начални стадии, но първата от тях е погрешна от самото начало, а другата е правилна до самия край. Когато Шели говори за себепрезрението като източник на жестокост или когато по-късен поет казва, че не понася човека “който мрази ближния като себе си”, те имат предвид напълно реалната и нехристиянска омраза към себе си, която може да направи диаболичен човека, чиято обичайна себичност би го превърнала (поне за кратко) в обикновено животно. Врелият и кипелият днешен икономист или психолог, признавайки “идеологическата зараза” или фройдисткия мотив в своя собствен характер, не се учи по необходимост по този начин на християнско смирение. Той може да достигне в крайна сметка до така наречения “нисък възглед” за всички души, включително и неговата собствена, който се изразява в цинизъм, жестокост или и двете. Дори християните, ако възприемат в известни форми доктрината за пълната поквара, не са винаги застраховани срещу тази опасност. Логическото следствие от процеса е почитането на страданието – за другите, както и за аз-а, което и виждаме да се случва, ако правилно го разчитам, в книгата на г-н Дейвид Линдси Пътуване до Арктурус или в необикновеното равнодушие, което Шекспир описва в края на Ричард трети. Ричард, в своята агония, се опитва да се обърне към себелюбието. Но той дотолкова е “прозирал отвъд” всички емоции, че го прави дори и спрямо тази. Тя се превръща в една най-обикновена тавтология: “Ричард обича Ричард; следователно, аз съм аз.”[6].
И така, аз-ът може да бъде разглеждан по два начина. От една страна, той е Божие творение, повод за обич и радост; за момента наистина омразен поради състоянието си, но достоен за съжаление и призван да бъде изцелен. От друга страна, това е този едничък мой си аз измежду всички останали, наричан мен, мене, и който на тази основа предявява ирационално изискване за превъзходство. Това изискване не трябва просто да бъде мразено, а да бъде чисто и просто умъртвено; “никога”, както казва Джордж Макдоналд, “не трябва да му се позволява и моментна отмора от вечната смърт”. Християнинът трябва да води безкрайна война против нашепванията на егото като такова: ала той обича и одобрява аз-овете като такива, въпреки че отхвърля техните грехове. Себе-любовта, която той трябва да отхвърли е за него образец за това как трябва да усеща останалите аз-ове; и той може да се надява, че когато наистина се е научил (което трудно ще се случи в този живот) да обича своя ближен като себе си, ще бъде способен да обича тогава и себе си като своя ближен: тоест, с милосърдие вместо с пристрастие. Другият вид себеомраза, напротив, мрази аз-овете като такива. Тя започва, като приема специалната стойност на личния аз, наречен мен; след това, наранена в своята гордост да открие, че такъв миличък обект трябва да е толкова разочароващ, тя се стреми към разплата – най-напред спрямо този аз, а после спрямо всички останали. Дълбоко егоистична, ала сега с преобърнат егоизъм, тя използва открития аргумент: “Аз не жаля себе си” с подтекста “следователно афортериори не е необходими да жаля и другите”; и става подобна на центуриона у Тацит: “по-безмилостен, защото самият той го е изтърпял”[7].
Погрешният аскетизъм измъчва аз-а; правилният убива себичността. Ние трябва да умираме ежедневно, ала по-добре е да обичаш аз-а, отколкото да не обичаш нищо, и да съжаляваш аз-а, отколкото да не съжаляваш никого.
[1] Никомахова етика, кн. 9, гл. 8
[2] Въведение в святия живот
[3] Шестнайсетте Откровения на Божествената Любов, гл. 49
[4] Матей 19:19; 22:39; Марк 12:31,32; Римляни 13:9; Галатяни 5:14; Яков 2:6
[5] Лука 14:26; Йоан 12:25
[6] Ричард трети, iii, v, 184
[7] Анали, кн. 1, xx раздел, 14
Преводът е направен по: C.S.Lewis, The grand miracle and other selected essays on theology and ethics from God in the dock, Ballantine books, New York, 1970
Няма коментари:
Публикуване на коментар