Коледна проповед, Уилям Пейли

Малцина са може би хората, които свързват името на автора на телеологическото доказателство за съществуването на Бога с християнски проповеди. С аргумента на Уилям Пейли за целесъобразността в природата често се спекулира заради една от аналогиите, които прави - тази с часовника. Изтръгвайки тази една единствена аналогия от цялостния контекст на творчеството му, много хора го причисляват към прогресисткия деизъм, според който Бог не се интересува от света, след като го е създал. Всъщност истината е малко по-различна; през по-голямата част от живота си Пейли е архидякон на Карлайл, а прословутото произведение, от което е извлечен примерът с часовника ("Естествена теология"), е замислено преди всичко като апология на доктрината за сътворението, но по научен път, чрез "съзерцание на творението" (както ни учи и ап. Павел, Римляни, гл. 1).

Конкретната проповед, изнесена на Рождество, привлече вниманието ни най-вече заради възхищението у Пейли от личността на Христос, възхищение, преминаващо в призив да отдадем сърцата и умовете си на Него.

Матей, XXVII, 54

Наистина този беше Син на Бога

Чудното рождение на нашия Спасител и още по-чудодейният му живот го отличават от всеки човек, явил се някога на света. Историята не ни предоставя нищо подобно на Него – и чудесата Му, без съмнение, създават непоколебимата ни увереност, че “Той беше изпратен от Бога”. Той защити тези божествени претенции със своето дело: чудесата на Неговото рождение бяха последвани от подвизите на Неговия живот. Това беше и причината, поради която Неговите последователи повярваха в Него по онова време; и това трябва да е причината да вярваме в Него през всички векове.

Но с буден дух трябва да признаем, че съществува и друга причина да вярваме в Него, дори далеч по-внушителна, а именно съвършенството на Неговия характер. В това отношение той се издига и над най-добрите хора, за които имаме някакво знание. Това би могло да се очаква от толкова велик пратеник, от Божия пратеник.

Пилат каза за Христос: “Аз не намирам никаква вина в този човек”, и това беше истината; нито един, който е изследвал Неговата история, не е бил способен да отправи и едно едничко обвинение спрямо поведението Му. Самообладанието Му и начинът Му на живот са извън всякаква критика. От първия момент на своето рождение (което почитаме в този ден) до последната своя агония на кръста той ни веднъж не се прояви погрешно; ни веднъж “не изрече лъжа с устните си”. И все пак това все още е само отрицателен вид съвършенство; но забележете, че и това е повече от онова, което може да се каже за всеки човек, който се е раждал някога. Ала все пак, въпреки че нещо толкова необикновено не може да се открие в никой друг човек, то съставя много малка част от това съвършенство, което принадлежи на нашия Господ Исус. Той не просто бе лишен и от най-малките недостатъци, но и притежаваше и практикуваше всяка възможна добродетел, която беше в съгласие с Неговото положение; и тук също добродетелта блестеше в най-високата възможна степен на съвършенство. В частност ние може да спрем погледите си върху следните черти на Неговия характер, а именно – усърдието в Неговата служба, пълната Му покорност пред волята на Неговия Небесен Баща. Те съставяха Неговата благочестивост. После, състраданието, благостта, грижата, нежността, които той проявяваше към целия човешки род, дори и към най-лошите грешници и към най-заклетите си врагове. Те съставяха, ако такива качества могат да съставят, несравнимото Му великодушие. И още: съвършената власт, която Той имаше над своите страсти; и удивителното благоразумие, с което Той избягваше всички капани, които бяха поставяни пред Него; мъдростта, праведността на Неговите отговори; чистотата и благородството на поведението Му; приветливостта и в същото време достойнството на държанието Му; мекотата, с която порицаваше грешките, предразсъдъците и провалите на своите ученици; самообладанието, в което постоянстваше дори и под най-яростните провокации на своите врагове; търпението, спокойствието на духа и кротостта, с които Той изтърпяваше и най-жестоките обиди, и най-тежките унижения; твърдостта, която Той показа пред най-болезнената и позорна смърт, която човешкото остроумие може да измисли и човешката злост да наложи; и божествено милосърдната молитва, която Той отправи за своите убийци насред агонията си, “Отче, прости им, защото те не знаят какво правят.”; всичко това превръща главата и основателя на нашата религия без съмнение в най-великия, съобразно истинското величие; най-мъдрия, съобразно истинската мъдрост; и във всяко отношение най-съвършения сред хората.

И все пак собствено присъщата служба на нашия Господ бе тази на публичния учител. В този образ, следователно, ние също трябва да виждаме Него. И на първо място, колко удивителен, колко вдъхновен и от какъв източник трябва да е вдъхновен духът на такъв Човек, който може да се занимава с такива дълбоки мисли в такива лоши условия, мисли, способни да преобразят целия свят – свят, раздиран по това време между атеизма и суеверието; но свят единодушно отдаден на греха; раздвоен вероятно относно формите на идолопоклонство, но всеобщо отдаден на страстите си и низките си желания; план, казвам, да обучиш не просто няколко слушатели, не просто няколко конгрегации, не просто няколко градчета, не само една определена страна или нация, а целия човешки род; тъй като до тази степен се простря Неговия план, не Неговото лично служение, а планът на Неговата религия. Със сигурност такъв замисъл може да се открие само в Божия Син. И в изпълнението на този огромен замисъл какво благоволение без подлост, какво величие без гордост, каква твърдост без твърдоглавие, какво усърдие без язвителност, какво благочестие без суеверие демонстрира нашият Господ! В Неговите разговори и наставления всичко бе спокойствие. Никакви ненужни емоции, никакво насилие, никакво вълнение, когато Той произнасяше най-възвишените и трогателни доктрини и най-утешителните или най-страшните предсказания. Пророците преди Него отпадаха и се изгубваха под посланията, които получаваха отгоре – толкова силно беше впечатлението, толкова неравностойна тяхната сила; но истините, които надхвърляха Божиите служители, бяха сродни и близки на Божия Син. Той беше изпитван по всякакъв начин – от злите хора; от най-злия (дявола); от слаби или неистински приятели, както и от открито заявени врагове. Той доказа, че е по-горен от всяка измама, от всяко изкушение, от всяка трудност.

Питано е и винаги ще се пита: “откъде имаше този човек подобна сила – и каква е тази мъдрост, която Му е дадена?”. Той не е имал нито средствата, нито възможността да култивира разума си или да усъвършенства сърцето си. Той беше роден, както свидетелства и историята, в лоши, в бедни условия на живот. Той беше без образование, без модели на образованост, по които да се извайва – модели от своето собствено време и от своята страна, но и от някакви летописи за отминали епохи, които са можели да попаднат в ръцете Му (бел. прев. тук Пейли вероятно няма предвид старозаветната литература, защото е ясно и според Евангелията, че Христос още от малко дете се интересува от нея и живо я изучава, пр. Лука, гл. 2). И все пак, въпреки тези огромни несполуки – несполуки на обикновен смъртен човек - Той постоянства по време на един най-неповторим и труден живот в такава мъдрост и такава добродетел, които никога преди това не са се намирали заедно; и можем да кажем, че никога отнова няма да се обединят в друго човешко същество.

Историята на нашия Господ е дадена в Евангелията по много ясен, неукрасен начин – и толкова по-добре. Усеща се израз на божествена откровеност, на простота и на устойчива и неприкрита истина във всичко, което е разказано. Нищо не е изработено изкуствено: няма стремеж да се поставят нещата в най-благоприятна светлина; няма почти никаква панегиричност, или много малко: никаква грижа да се пребивава само в най-благоприятните, най-поразителните, най-забележителните страни от характера на нашия Спасител. Тези обстоятелства, прибавени към цялостния ход и маниер на евангелистките писания, доказват, че те са следвали истината и факта и нищо друго. Отвори тогава Библията пред теб, съзерцавай характера и личността на нашия Господ Исус Христос, както ясно и честно са изложени те там.

Ако Исус е Божият Син, тогава всяко нещо, на което Той е учил, идва при нас с величието и светостта на божествен авторитет; и изисква от всеки истински ученик на Христос безрезервна вяра и безрезервно подчинение. Христос предаде всички свои доктрини в Божие Име – всички те, следователно, трябва да бъдат приети. Той не е дал на никой човек разрешение да възприеме толкова, колкото смята за подходящо. Той не е позволил на никое човешко същество да “прибави или да отнеме нещо от тях”. Ние не можем да приемем едно предписание и да отхвърлим друго; не можем да примем едно точка на вярата и да отхвърлим друга; всички те са подпечатани от един и същи авторитет и авторитетът е решаващ. Може да има истини, много несъвършено възприети от нашите крайни мисли. Няма нищо изненадващо в това; напротив, естествено и логично е да е така в Откровение, споделено от това невнятно Същество, “Великия и Всемогъщия, обитаващ вечността”. Но ние имаме следното за наше упование и успокоение: ние имаме небесна закрила, ние можем да предадем себе си безрезервно в Неговите ръце и да подчиним нашите преценки с пълно доверие на Неговото водачество; понеже Той “е Пътят, Истината и Животът” ние трябва да Му се подчиним както с разума си, така и с волята си.

“Нека, следователно”, според силния израз на Апостола, “да подчиним всяка мисъл на Христос, приемайки с кротост посаденото слово, което е способно да спаси душите ни.”

Преводът е направен по: William Paley, Sermons on various subjects, London, 1825