Бремето на славата, К.С.Луис

Изнесено най-напред като проповед в църквата Св. Дева Мария, Оксфорд, на 8. юни, 1941 година

Ако попитате днес двайсет свестни човека коя за тях е най-голямата добродетел, деветнайсет от тях биха отговорили Липсата на себичност. Но ако попитате почти всеки от великите християни от миналото, той щеше да ви отговори, че това е Любовта. Виждате какво се е случило. Негативният термин е заменил позитивния и това е повече от филологическа забележителност. Негативният идеал за Липсата на себичност носи със себе си внушението не за това да осигуриш добри неща за другите, а за това да можеш да минеш без тях самите, сякаш нашето въздържание, а не тяхното щастие е важно. Не мисля, че това е християнската добродетел Любов. Новият Завет има много неща да ни каже за себеотрицанието, но не и за себе-отрицанието като цел само по себе си. Казано ни е да се отречем от себе си и да поемем кръста си, за да можем да следваме Христос; и почти всяко описание на това, което в крайна сметка ще открием, съдържа призив към волята, към желанието. Ако в повечето съвременни съзнания се таи представата, че, да желаем собственото си добро и сериозно да се надяваме да му се наслаждаваме, е нещо лошо, допускам, че тази представа се е промъкнала по линия на Кант и стоиците и не е част от християнската вяра. Всъщност, ако възприемем “безсрамните” обещания за отплата и смайващата природа на наградите, обещани в евангелията, ще ни се струва, че Нашият Господ намира нашите желания не твърде силни, а твърде слаби...

Не трябва да се смущаваме от невярващите, когато казват, че това обещание за отплата прави християнския живот користна сделка. Има различни видове отплата. Съществува такава, която няма естествена връзка с нещата, които правиш, за да я заслужиш, и която е много чужда на желанията, които трябва да придружват тези неща. Парите не са естествената отплата за любовта; ето защо наричаме човека користен, ако се жени само заради богатството на съпругата си. Ала бракът е същинската отплата за истински обичащия и той не е користен, стремейки се към него. Генерал, който се бие добре само и само да се сдобие с аристократично звание е користолюбив; генерал, който се бори заради победата обаче не е, тъй като победата е същинската отплата за битката, както бракът е същинската отплата за любовта. Същинските награди не са просто добавени към дейността, заради която те са дадени, а са самата връхна точка на дейността. Съществува и трети случай, който е малко по-сложен. Насладата от гръцката поезия е със сигурност същинската, а не користната, награда за ученето на гръцки: но само тези, които са достигнали етапа, на който да се наслаждават на гръцката поезия, могат да ни кажат от техен собствен опит, че това е така. Ученикът, започващ с гръцката граматика, не може да предвиди по-сетнешната си радост от произведенията на Софокъл, така както любовникът се вглежда в брака или генерала в победата. Той трябва да започне, като се труди, за да получи съответните оценки или за да избегне наказание, или за да зарадва родителите си, или, в най-добрия случай, с надеждата за бъдещо добро, което в настоящия момент той не може да си представи или пожелае. Неговото положение следователно бележи известна прилика с това на користния; наградата, която той ще получи, ще е в действителност естествена или същинска отплата, но той няма да знае това, докато не я получи. Естествено, той се сдобива с нея постепенно; удоволствието, радостта се промъква паралелно с обикновения черен труд и никой не може да посочи деня или часа, когато едното спира, за да започне другото. Но само дотолкова, доколкото се доближава до наградата, той става способен да я желае заради самата нея; всъщност, силата да я желая толкова много е сама по себе си една предварителна награда.

Християнинът, във връзка с Небето, е до голяма степен в същото положение като този ученик. Тези, които са достигнали вечния живот във видението на Бог без съмнение знаят много добре, че той не е просто подкуп, а същинския връх на тяхното земно служение; но ние, които още не сме го достигнали, не можем да знаем това по същия начин и не можем дори да започнем да го разбираме въобще, освен ако продължаваме да се подчиняваме и да откриваме най-голямата награда за нашето подчинение в нарастващата ни сила да желаем върховната отплата. Само доколкото желанието нараства, страхът ни да не би това да е користно желание ще отмре и най-накрая ще бъде признат за абсурд. Но вероятно за повечето от нас това няма да се случи за ден-два; поезията измества граматиката, евангелието измества закона, копнежът преобразува подчинението, така постепенно както приливът и отливът носят неподвижен кораб.

Но съществува още едно важно сходство между ученика и нас самите. Ако той е момче, надарено с въображение, той твърде вероятно ще се весели с английските поети и романтици според възрастта си още преди да е започнал да подозира, че гръцката граматика ще го доведе до все повече и повече радости от този вид. Той може би дори ще пренебрегва гръцкия, за да чете Шели или Суинбърн тайничко. С други думи, желанието, което гръцкият наистина ще възнагради, вече съществува у него и е привързано към обекти, които за нашето момче изглеждат напълно несвързани с Ксенофон и гръцките глаголи. И така, ако ние сме създадени за Небето, желанието за нашето истинско място ще бъде вече в нас, но все още непривързано към истинския обект, и дори ще се явява като враг на този обект. И това е, мисля, което ние откриваме.

Без съмнение, съществува един пункт, по който аналогията с ученика търпи поражение. Английската поезия, която той чете, когато трябва да прави упражнения по гръцки, може да бъде също толкова добра, колкото и гръцката поезия, към която упражненията го водят, така че, съсредоточавайки се върху Милтън, вместо пътувайки към Есхил, неговото желание не прегръща лъжлив обект. Нашият случай обаче е много различен. Ако отвъдвремевото, безкрайното добро е нашата истинска съдба, тогава всяко друго добро, върху което волята ни се фиксира, трябва да е до известна степен измамно, трябва да сочи в най-добрия случай само символна връзка с това, което наистина ще донесе удовлетворение.

Говорейки за този копнеж по нашето далечно отечество, който откриваме в самите нас дори и сега, аз чувствам известно притеснение. Почти извършвам сякаш някаква непристойна постъпка. Опитвам се да разкъсам безутешната тайна у всеки един от вас – тайната, която боли толкова много, че ѝ отмъщавате, като я наричате с имена като Носталгия, Романтизъм и Юношество; тайната също така, която пробожда с такава сладост, че, когато, в много близък разговор, споменаването ѝ стане видно, ние някак неловко израстваме и се смеем над самите себе си; тайната, която не можем да скрием и да кажем, въпреки че желаем да сторим и двете. Не можем да я изкажем, защото е желание за нещо, което всъщност никога не се е появявало в опита ни. Не можем да я скрием, тъй като нашият опит непрекъснато я внушава, и ние сами се издаваме като любовници при споменаване на името. Нашият общ способ е да наречем тази тайна красота и да се държим така, сякаш това е решило въпроса. Начинът на Уърдсуърд бе да я идентифицира с някои моменти от своето собствено минало. Но това е лъжа. Ако Уърдсуърд се беше върнал в тези моменти от миналото, той нямаше да открие това нещо само по себе си, а само напомнянето за него; това, което си е спомнял, е щяло да се окаже само по себе си спомен. Книгите или музиката, в които сме мислили, че красотата се е намирала, ще ни предадат, ако им се доверим изцяло; тя не е била в тях, а само се е появила чрез тях, и това, което се е появило чрез тях, е било копнеж. Тези неща – красотата, споменът за нашето собствено минало – са добри образи на това, което ние наистина желаем; но ако те бъдат сбъркани със самото нещо, те се превръщат в неми идоли, разбиващи сърцата на техните поклонници. Защото те не са самото нещо; те са само благоухание на цвете, което не сме открили, ехо на мелодия, която не сме чували, новини от страна, която все още не сме посещавали. Смятате ли, че се опитвам да изтъка заклинание? Може и да е така; но спомнете си вашите приказки. Заклинанията се използват, за да развалят магиите, също както и за да ги приведат в действие. И вие и аз се нуждаем от най-силното заклинание, което може да се открие, за да ни разбуди от злата магия на световостта, която се е разпростряла над нас вече близо сто години. Почти цялото наше образование е било насочвано така, че да приглуши този стеснителен, постоянен, вроден глас; почти всички наши модерни философии са били създавани, за да ни убедят, че доброто на човека трябва да се търси на тази земя. И все пак е забележително, че такива философии на прогреса или творческата еволюция сами свидетелстват с неохотство за истината, че нашата истинска цел е някъде другаде. Когато искат да ви убедят, че земята е вашият дом, отбележете как пристъпват към това. Те започват, като се опитват да ви убедят, че земята може да бъде превърната в небе, като подхранват вашето чувство за изгнание на земята, както е и всъщност. След това, те ви казват, че щастливото събитие е все още твърде далеч в бъдното, като подхранват вашето знание, че бащината земя не е тук и сега. Накрая, за да не би вашият копнеж за отвъд-времевото да се разбуди и да развали цялата работа, те използват всички реторични похвати, които им идват под ръка, за да държат извън съзнанието ви напомнянето, че дори цялото щастие, което те обещават, да можеше да сполети човека на земята, все пак всяко поколение би го изгубило със смъртта, включително и най-последното от всички поколения и цялата история ще се окаже едно голямо нищо, дори не и история, во век и веков. Така се стига и до цялото това безсмислие, което г-н Шоу влага в последната реч на Лилид, и до Бергсоновата забележка, че жизненият порив е способен да преодолее всички препятствия, може би дори и смъртта – така сякаш бихме могли да повярваме, че някакво социално или биологическо развитие на тази планета ще отмени старостта на слънцето или ще преобърне втория закон на термодинамиката.

Да правим каквото те желаят... но и тогава ние оставаме съзнателни за желанието, което не може да бъде удовлетворено от никакво естествено щастие. Но съществува ли някакво основание да допускаме, че реалността въобще предлага някакво удовлетворение на това желание? “Това че сме гладни не е доказателство за това, че имаме хляб.” Ала аз смятам, че с основание може да се твърди, че едно такова твърдение не улучва целта. Физическият човешки глад не доказва, че човекът ще се сдобие с хляб; той би могъл да умре от глад на сал в Атлантическия океан. Но със сигурност човешкият глад доказва, че той произлиза от раса, която възстановява тялото си, като се храни, и населява свят, където съществуват субстанции, предназначени за ядене. По същия начин, въпреки че не вярвам (а бих желал да вярвам), че желанието ми за Рая доказва, че трябва да му се насладя, смятам, че това е доста добър знак, че такова нещо съществува и че някои хора ще му се наслаждават един ден. Един мъж може да обича една жена и да не успее да я спечели; ала ще е много странно, ако феноменът, наречен “влюбване”, се случваше в безполов свят.

Тук следователно се изправяме пред желанието, което все още се лута и е несигурно относно своя обект и което е неспособно да види този обект в посоката, в който той наистина се намира. Нашите свещени книги ни дават някакво сведение за този обект. Това, разбира се, е символно сведение. Небето, по дефиниция, е отвъд нашия опит, а всички разбираеми описания трябва да са на неща от нашия опит. Библейската картина на Небето е следователно само символна, също както и картината, която нашето желание, неподпомогнато, създава само по себе си; Небето в действителност не е пълно със скъпоценни камъни, както в действителност не съвпада и с красотата на Природата или с хубаво музикално изпълнение. Разликата обаче е, че библейската образност има авторитет. Тя достига до нас благодарение на писатели, които са били по-близки до Бог, отколкото сме ние, и е издържала изпитанието на християнския опит през вековете. Естественото прибягване до авторитета на тази образност е за мен, на първо време, много слабо. На пръв поглед тя по-скоро сковава, отколкото разбужда, моето желание. И точно това е, което трябва да очаквам. Ако християнството не би могло да ми каже повече за далечната страна, отколкото моя собствен темперамент, тогава християнството не би стояло по-високо от мен. Ако обаче има какво повече да ми каже, трябва да очаквам то да бъде по-малко привлекателно в първия момент в сравнение с “моя собствен характер”. Софокъл отначало изглежда скучен и студен на момчето, което все още е достигнало само до Шели. Ако нашата религия е нещо обективно, тогава ние никога не трябва да отвръщаме очи от тези елементи в нея, които изглеждат озадачаващи или отблъскващи; тъй като точно озадачаващото и отблъскващото ще е това, което прикрива онова, което ние все още не знаем и се нуждаем да знаем.

Обещанията на Писанието могат много грубо да се сведат до пет точки. Обещано е, най-напред, че ще бъдем с Христос; второ, че ще бъдем като Него; трето, с огромен запас от образност, че ще имаме някаква слава; четвърто, че ще бъдем, в някакъв смисъл, сити, празнуващи или нагостени; и, накрая, че ще имаме някаква официална позиция във вселената – управление на градове, съдене на ангели, стълбове в храма на Бог. Първото нещо, което ми идва да попитам относно тези обещания, е: “Защо е всичко това, с изключение на първото?” Може ли нещо да бъде добавено към представата да бъдеш с Христос? Тъй като трябва да е вярно, както казват старите писатели, че този който има Бог и всичко останало, няма повече от този, който има “само” Бога. Мисля, че отговорът отново е свързан със същността на символите. Тъй като, въпреки че може да ни убегне най-напред, все пак е вярно, че всяка представа “да бъдеш с Христа”, която повечето от нас могат сега да образуват, няма да бъде много по-малко символна, отколкото останалите обещания; тъй като тя ще се вмъкне тайно в идеи за близост в пространството и любимо общуване, така както ние сега разбираме общуването, и вероятно ще се концентрира върху човечността на Христос дотолкова, че да изключи Неговата божественост. И всъщност ние откриваме, че тези християни, които се грижат само за това първо обещание, винаги го изпълват впрочем с прекалено земна образност – по-точно, със сватбена или еротична образност. За момента аз не осъждам такава образност. Аз сърдечно желая да бих могъл да навляза по-дълбоко в нейния смисъл и се моля това да стане все пак. Но забележката ми е, че това също е само символ, както реалността в някои отношения, но по-други, за разлика от нея, и следователно се нуждае от корекцията, осъществена от различните символи в другите обещания. Разнообразните обещания не означават, че нещо друго освен Бог ще бъде нашето пълно блаженство; ала понеже Бог е повече от Личност, и за да не би да си представим радостта от Неговото присъствие твърде самонадеяно в понятията на нашия настоящ окаян опит на личностната любов, с цялата нейна тяснота, напрежение и монотонност, дузина сменящи се образи, коригиращи и подпомагащи се един друг, са приложени.

Насочвам се и към идеята за слава. Няма възможност за измъкване от факта, че тази идея е много важна в Новия Завет и в раннохристиянските писания. Спасението постоянно се асоциира с палми, корони, бели роби, тронове и блясък, подобен на блясъка на слънцето и звездите. Всичко това не отправя непосредствен призив към мен въобще и в това отношение аз започвам да си въобразявам, че съм типичен модерен човек. Славата ми внушава две идеи, от които едната изглежда порочна, а втората направо смешна. Славата означава за мен или известност, или блясък. Що се отнася до първата, след като да бъдеш известен означава да бъдеш по-добре познаван, отколкото други хора, желанието за слава ми се явява като състезателна страст и следователно като по-достойно за ада, отколкото за рая. Що се отнася до втората, кой би желал да стане нещо като жива електрическа крушка?

Когато започнах да се вглеждам по-внимателно в този въпрос, бях шокиран да открия, че толкова различни християни като Милтън, Джонсън и Тома Аквински възприемат небесната слава съвсем откровено в смисъла на известност или добро представяне. Но не известност, призната от нашите себеподобни – известност пред Бог, одобрение или (бих казал дори) “оцененост” от Бог. И след това, след като бях мислил над това, видях, че тази позиция беше канонична; нищо не може да премахне от притчата божествената похвала, “Браво, добри и верни рабе”. С това всичко, което се бях спогодил да мисля по въпроса през целия ми дотогавашен живот, рухна като пясъчна кула. Внезапно аз си спомних, че никой не може да влезе в небето, ако не стане като дете; и нищо не е по-очевидно у едно дете – не у суетното, самомнително и тщестлавно дете, а у доброто дете – както великото му и неприкрито удоволствие да бъде похвалено. Не само у детето впрочем, а дори и у кучето или у коня. Очевидно, това което погрешно съм възприел като смирение ме е възпрепятствало през всичките тези години да разбера какво е всъщност най-смиреното, най-детското, най-присъщото за творението удоволствие – нещо повече, специфичното удоволствие на по-низшестоящото: удоволствието на животното пред човека, на детето пред своя баща, на ученика пред своя учител, на създанието пред Създателя. Не забравям по колко отвратителен начин това най-невинно желание е пародирано в нашите човешки амбиции, или как твърде бързо, в моя собствен опит, законното удоволствие от похвалата, получена от тези, които беше мой дълг да удовлетворя, се превръща в смъртоносна отрова на себепоклонството. Ала си мислех, че бих могъл да доловя момент – много, много кратък момент – преди това да се случи, в течение на който удоволствието от това, че съм удовлетворил тези, които аз справедливо обичах и от които справедливо се боях, беше чисто. И това е достатъчно, за да въздигне нашите мисли до това, което би могло да се случи, когато изкупената душа, отвъд всяка надежда и дори вече почти отвъд всяко вярване, научи най-накрая, че е удовлетворила Този, Когото е била създадена да удовлетвори. Тогава няма да има място за суета. Тя, душата, ще бъде свободна от жалката илюзия, че това е нейна заслуга. Без отенък от това, което днес ние трябва да наречем самодоволство, тя най-невинно ще се радва на факта, че Бог ѝ е дал вечно битие, и моментът, който изличава нейния стар комплекс за малоценност завинаги, също така ще съкруши дълбоко вовеки нейната гордост. Съвършеното смирение се раздава със скромност. Ако Бог е удовлетворен от работата, работата може да бъде доволна със самата себе си; “не е нейна работа да си разменя комплименти със своя Господар”. Мога да си представя някой, който не харесва идеята ми за рая като място, на което сме потупвани по рамото. Но зад подобна забележка се крие надменно неразбиране. В крайна сметка това Лице, което е утехата или ужаса на вселената трябва да се обърне към всеки един от нас било с едното си изражение или с другото, било признаващо неизразима слава или налагайки срам, който никога не може да бъде премахнат или прикрит. Прочетох в печата онзи ден, че основното нещо е какво ние мислим за Бог. А какво мисли Той не! Какво мисли Бог за нас е не само по важно, а безкрайно по- важно. Всъщност какво мислим ние за Него е без значение, с изключение на това доколко то е свързано с това, което Той мисли за нас. Писано е, че един ден ще “застанем пред Него”, ще се явим, ще даваме отчет. Обещанието за слава е обещанието, почти невероятно, и възможно единствено благодарение на Христос, че някои от нас, че всеки от нас, който действително го избере, ще премине изпитанието, ще срещне одобрение, ще удовлетвори Бог. Да удовлетвориш Бог...да бъдеш участник в божествената радост...да бъдеш обичан от Бог, не просто съжален, а утешен в Него така, както майсторът почива в творбата си или както бащата почива в сина си – изглежда невероятно, бремето или товара на славата, която нашите мисли трудно могат да удържат. Ала точно това е, което трябва да се случи.

И сега, отбележете какво се случва. Ако бях отхвърлил авторитетната и канонична представа за слава и се бях впил инатливо в смътното желание, което беше в началото моята единствена отправна точка към небето, нямаше да успея да съзра никаква връзка между това желание и християнското обещание. Ала сега, след като съм проследил това, което изглеждаше объркано и отблъскващо в свещените книги, откривам, за моя голяма изненада, гледайки назад, че връзката е съвършено ясна. Славата, такава каквато християнството ме учи да се надявам да получа, се оказва, че удовлетворява моето първично желание и всъщност разкрива елемент в това желание, който не съм забелязвал. Преставайки за момент да възприемам моите собствени желания, аз бях започнал да разбирам по-добре какво в действителност желая. Когато се опитах преди няколко минути да опиша нашите духовни копнежи, аз изпуснах една от техните най-любопитни характеристики. Ние обикновено я отбелязваме точно в мига, в който видението отмре, музиката спре или пейзажът изгуби небесната светлина. Това, което изпитваме тогава бе добре описано от Кийтс като “обратно пътуване към обичайния аз”. Знаете какво имам предвид. За няколко минути сме имали илюзията, че вече принадлежим към този свят. Сега ние се разбуждаме, за да открием, че нещата не стоят точно така. Били сме обикновени зрители. Красотата се е усмихнала, но не за да ни приветства с “Добре дошли!”; лицето ѝ е било обърнато в нашата посока, но не за да ни види. Ние не сме били приети, въведени или понесени в танц...Ученият би отговорил, че след като повечето от нещата, които наричаме “красиви”, са неодушевени, не е много изненадващо, че те не ни вземат предвид. Това, естествено, е вярно. Аз не говоря обаче за физическите обекти, а за неописуемото нещо, на което те за момент стават посланици. И част от горчилката, която е смесена със сладостта на това послание, се дължи на факта, че то толкова рядко изглежда да е послание, предназначено за нас, а по скоро нещо, което сме дочули, без да искаме. Под горчилка разбирам болка, а не негодувание. Ние трудно ще посмеем да искаме да бъдем зачетени. Ала го копнеем. Чувството, че във вселената ние сме разглеждани като чужденци, копнежът да бъдем разпознати, да срещнем отклик, да запълним някоя пропаст, която зее между нас и реалността, е част от нашата неутешима тайна. И със сигурност, от тази гледна точка, обещанието за слава, в описания смисъл, става доста значещо за нашето дълбоко желание. Тъй като славата означава добро представяне пред Бог, приемане от Бог, отклик, разпознаване и въвеждане в същността на нещата. Вратата, на която сме тропали през целия си живот, най-сетне ще се отвори.

Може би изглежда малко грубо да описвам славата като простия факт да бъдеш “забелязан” от Бог. Но приблизително точно това е езикът на Новия Завет. Св. Павел обещава на тези, които обичат Бог не, както трябва да очакваме, че ще Го познават, а че ще бъдат познати от Него (I Кор. VIII. 3). Това е странно обещание. Не познава ли Бог всички неща по всяко време? Ала ние може да открием ужасяващо ехо на тази идея в друг пасаж от Новия Завет. Там ние сме предупредени, че може да се случи на всеки от нас да се изправи най-сетне пред Божието лице и да чуе само ужасните думи: “Никога не съм ви познавал. Махнете се от Мен.” В някакъв смисъл, колкото тъмен за интелекта, толкова и непоносим за чувствата, ние можем едновременно да бъдем пропъдени от присъствието на Този, Който е навсякъде и да бъдем заличени от познанието на Този, Който знае всичко. Можем да бъдем оставени окончателно и изцяло отвън – отблъснати, заточени, отчуждени, окончателно и неизразимо пренебрегнати. От друга страна, можем да бъдем повикани, въведени, приети, разпознати. Ние вървим всеки ден по ръба на бръснача между тези две изумителни възможности. Очевидно тогава нашата дългогодишна носталгия, нашият копнеж да бъдем свързани с нещо във вселената, от което сега се чувстваме отделени, да бъдем от вътрешната страна на вратата, която винаги сме виждали само отвън, не е просто невротична фантазия, а най-истинският белег на реалната ни ситуация. И да бъдем най-накрая извикани отвътре би било едновременно слава и чест отвъд всички наши заслуги, а също и изцерение на тази стара болка.

Това ме довежда до другия смисъл на славата –славата като блясък, величие, сияние. Ние ще блеснем като слънцето, ще ни бъде дадена Утринната Звезда. Мисля, че започвам да разбирам какво означава това. От една страна, разбира се, Бог вече ни е дал Утринната звезда: можеш да отидеш и да се наслаждаваш на дара всяко ясно утро, ако се будиш достатъчно рано. Какво повече, може да запитате, искаме ние? О, но ние искаме толкова много повече – нещо, на което книжките по естетика обръщат твърде малко внимание. Ала поетите и митологиите знаят всичко за него. Ние не искаме просто да видим красота, въпреки че, Бог е свидетел, дори това е достатъчен дар. Ние искаме нещо друго, което трудно може да се изрази с думи – да бъдем единени с красотата, която виждаме, да преминем в нея, да я приемем в нас самите, да се къпем в нея, да станем част от нея. Ето защо ние сме населили въздуха, земята и водата с богове и богини, с нимфи и елфи – защото, въпреки че ние не можем, все пак тези проекции могат да се наслаждават в самите себе си на красотата, благодатта и силата, на които Природата е образът. Ето защо поетите ни говорят такива приятни лъжи. Те говорят така, сякаш западният вятър би могъл наистина да проникне в човешката душа; ала той не може. Те ни казват, че “красотата, родена от ромолящи звуци” ще премине през човешкото лице; ала това не става. Или поне не все още. Тъй като, ако вземем сериозно предвид образността на Писанието, ако вярваме, че един ден Бог ще ни даде Утринната звезда и ще направи възможно да блестим с блясъка на слънцето, тогава трябва да предположим, че както древните митове, така и модерната поезия, толкова лъжливи като история, може би са много близо до истината като пророчество. В настощия момент ние сме извън този свят, от погрешната страна на вратата. Различаваме свежестта и чистотата на утрото, но те не ни правят чисти и свежи. Ние не можем да се смесим с величието, което виждаме. Ала всички листа на Новия Завет шумолят със слуха, че няма винаги да е така. Някой ден, по Божията воля, ние ще навлезем във величието. Когато човешките души станат толкова съвършени в своето доброволно подчинение, колкото неодушевеното творение е в своето лишено от живот подчинение, тогава те ще бъдат поставени в слава или по-скоро във великата Божия слава, на която Природата е само първата скица. Тъй като не трябва да смятате, че се опитвам и най-малко да лансирам идеята да бъдем потопени в природата. Природата е смъртна; ние ще я надживеем. Когато всички слънца и мъглявини отмрат, всеки един от вас ще е все още жив. Природата е само образът, символът; ала това е символът, който Писанието ме приканва да използвам. Ние сме призовани да преминем през Природата, отвъд нея, във величието, което тя само на пресекулки отразява.

И там, отвъд Природата, ние ще ядем от Дървото на Живота. В настоящия момент, ако сме новородени в Христос, духът у нас живее у Бога; ала съзнанието, и още повече тялото, получава живот от Него чрез хиляди различни стъпки – чрез нашите предци, чрез храната ни, чрез елементите. Смътните, далечни резултати от тези енергии, които Божият творчески екстаз е внедрил в материята, когато Той е направил световете, са това, което ние сега наричаме физически удоволствия; и дори и така прецедени, те са твърде много за нашето сегашно устройство. Какво би било да опиташ от Извора потока, чиито дори тези най-слаби достижения изглеждат толкова опияняващи? Да, точно това мисля, че лежи пред нас. Целият човек ще пие радост от самия Извор на радостта. Както казва и св. Августин, екстазът на спасената душа ще се разлее над прославеното тяло. В светлината на нашите настоящи специални и извратени апетити ние не можем да си представим този сладостен порой, и предупреждавам най-сериозно всеки дори да не се опитва да го прави. Но трябва да бъде споменато и за нуждата от отстраняването на едни дори още по-погрешни мисли – мислите, че това, което е спасено е обикновено привидение, или че възкресеното тяло живее в скована безчувственост. Тялото бе сътворено за Господ и тези мрачни фантазии са напълно погрешни.

Междувременно кръстът се изправя пред тълпата и утре е понеделник сутрин. Една пукнатина се е отворила в безпощадните стени на света и ние сме приканени да последваме в нея нашия велик Капитан. Да Го следваме е, разбира се, най-важното нещо. И щом е така, може да бъде попитано каква практическа полза има в спекулации като тези, които си позволих да направя. Сещам се за поне една полза. Възможно е за всеки след това да мисли твърде много за собствената си потенциална слава; много по-трудно е след такива спекулации може би да се мисли твърде често или твърде дълбоко за тази на нашия ближен. Товарът, бремето на славата на моя ближен ще трябва ежедневно да лежи на моя гръб, товар дотолкова тежък, че само смирението може да го поддържа, и гръбнакът на гордостта ще бъде прекършен. Сериозно нещо е да живееш в общество от потенциални богове и богини...По цели дни ние, до известна степен, си помагаме един на друг за напредване в тази посока. И само в светлината на тези поразителни възможности, само в благоговението и благоразумието присъщи на тях ние трябва да ръководим отношенията помежду ни, всичките ни приятелства, любовта си, играта и политиката. Не съществуват обикновени хора. Вие никога не сте говорили просто с обикновен смъртен. Нации, култури, изкуства, цивилизация – всички те са смъртни и техният живот в сравнение с нашия е живот на мушица. Ала ние сме се шегували, работили, женили, високомерничили, използвали безсмъртни същества – безсмъртни кошмари или вечни сияния. Това не означава, че трябва постоянно да сме тържествени. Трябва и да играем. Ала нашето веселие трябва да е от този тип (най-веселият впрочем), който съществува между хора, които отдалеч са се взели един друг насериозно – без насмешливост, без надменност, без предразсъдъци. И нашето милосърдиe трябва да бъде истинска и стойностна любов, с дълбоко чувство за греха, за сметка на което успяваме да обичаме грешника – не обикновена толерантност или снизхождение, които пародират любовта, както насмешливостта пародира веселието. Непосредствено след Светото Тайнство само по себе си, твоят ближен е най-святият “обект”, представен на сетивата ти. Ако е твой ближен в Христос, той е свят почти по същия начин като Тайнството, тъй като у него пребъдва Христос – Прославящия и Прославения, Слава да бъде на Него, който наистина е съкровен.

Преводът е направен по: C. S. Lewis, The weight of glory and other addresses, The Macmillan Company, New York, 1949