“И така – каза проповедникът, домът трябва да е основата на нашия национален живот. Точно там е мястото, където се извайва характерът. Точно там ние сме такива, каквито наистина сме. Там ние можем да се отърсим от досадните маски на външния свят и да бъдем самите себе си. В дома ние се оттегляме от шума, стреса, изкушението и разпуснатостта на всекидневния живот, за да търсим източниците на свежа сила и обновена чистота…” И докато говореше, аз отбелязах, че всяко доверие към него беше изчезнало у всеки член на тази конгрегация, който беше под трийсетте. Те всички бяха слушали много внимателно до този момент. Сега започнаха шушуканията и покашлянията. Пейките заскърцаха; мускулите се отпуснаха. Проповедта, във всичките си практически цели, беше приключила; петте минути, през които проповедникът продължи да говори, бяха пълна загуба на време за повечето от нас. Дали и аз ги пропилях или не, оставям на вас да прецените. Аз със сигурност не чух нищо повече от проповедта. Бях се замислил; и изходната точка на моята мисъл беше въпросът: “Как може той? Как може точно той от всички хора?” Тъй като познавах дома на проповедника доста добре. Всъщност аз бях обядвал там същия този ден, ставайки за кратко петия член на фамилията на свещеника, жена му, сина им и дъщеря им, които се оказа, че бяха в отпуска. Аз можех и да отклоня тази покана, но момичето ми прошепна “За Бога, моля ви, останете за обяд, ако ви помолят. Винаги е малко по-малко плашещо, когато има гост.”
Обeд в жилището на свещеника почти винаги следва един и същ модел. Той започва с отчаян опит от страна на младите да поддържат приветливо бърборене относно някакъв тривиален разговор; тривиален не защото те мислят тривиално (можете да проведете истински разговор с тях, ако останете насаме), но защото на никой от тях никога няма да се случи да каже нещо, което действително мисли освен ако не е изтръгнато от тях от гняв. Те говорят само и само за да накарат родителите им да не говорят. Те се провалят, естествено. Свещеникът, прекъсвайки ги грубо, подхваща напълно различна тема. Той ни казва как да превъзпитаме Германия. Той никога не е бил там и изглежда не знае нищо както за немската история, така и за немския език. “Но, татко,” започва синът и не успява да довърши. Сега майка му говори, въпреки че никой от нас не знае кога точно тя е започнала. Тя е по средата на заплетена история за това колко лошо се е отнесъл някой съсед към нея. Въпреки че този разказ продължава от доста време, ние така и не научихме как той е започнал и как завършва: все сме по средата. “Майко, това не е точно така,” казва дъщерята най-сетне. “Господин Уолкър никога не е казвал” – но гласът на баща й избухва отново. Той говори на сина си за организацията на кралските военновъздушни сили. Така се продължава, докато или свещеникът, или неговата жена кажат нещо нелепо, на което момичето или момчето протестират и настояват несъгласието им да бъде чуто. Истинските умове на младите най-накрая са приведени в действие. Те говорят бурно, бързо, презрително. Те имат фактите и логиката на своя страна. Следва ответно разпалване от страна на родителите. Бащата беснее; майката е (о, какъв ход на кралицата на дома!) “наранена” – с патос на жертва отстоява ценността си. Дъщерята става иронична. Бащата и синът, взаймно пренебрегвайки се един друг, започват да ми говорят. Обедното празненство е в руини.
Споменът за този обeд ме тревожи през последните пет минути на проповедта. Аз не съм разтревожен от факта, че практиката на свещеника се различава от неговото наставление. Това без съмнение е тъжно, но не е фатално за целта. Както казва д-р Джонсън, наставлението може да е много искрено (и нека добавим – много полезно) там, където практиката е много несъвършена[1], и само един глупак може да пренебрегне докторските предупреждения за алкохолно натравяне само защото самият доктор пие доста. Това, което ме тревожи, е фактът, че свещеникът изобщо не ни казва, че семейният живот е труден и че като всяка форма на живот има своите свойствени изкушения и зарази. Той продължава да говори така, сякаш домът е панацея, магическо заклинание, което от само себе си е длъжно да създаде щастие и добродетел. Бедата не е, че той е неискрен, а че е глупак. Той не говори от свой собствен опит за семейния живот: той просто автоматично възпроизвежда сантиментална традиция – и се оказва, че това е измамна традиция. Ето защо и конгрегацията престана да го слуша.
Ако християнските учители желаят да призоват християните към домашен живот – и аз вярвам, че хората трябва да бъдат призовани към него – първата необходимост е да спрат да разправят лъжи относно семейния живот и да ги заменят с едно по-реалистично учение. Може би фундаменталните принципи ще бъдат нещо подобно.
1. От Грехопадението насам никаква организация или какъвто и да е начин на живот нямат естествената тенденция да вървят в правилната посока. През Средновековието някои хора мислели, че само ако влязат в някой религиозен орден, ще станат автоматично святи и блажени: цялата местна литература от този период е като ехо на тази фатална грешка. В деветнадесети век някои хора смятали, че моногамният семеен живот би ги направил автоматично святи и блажени; безжалостната антисемейна литература на модерните времена – Самюъл Бътлър, Гос, Шоу – ни снабдиха с отговора. И в двата случая “разобличителите” са изхождали от погрешни принципи и са забравяли максимата “abusus non tollit usum”[2]; но и в двата случая те са били прави относно самия факт. И семейният, и монашеският живот са били често отвратителни, но трябва и да се отбележи, че сериозните защитници и на двете са напълно наясно с опасностите и са освободени от сантименталната илюзия. Авторът на “Подражанието на Христа” знае (най-добре от всеки) колко лесно монашеският живот тръгва по погрешен път. Шарлот Йонг напълно ясно показва, че домашният живот не е паспорт за небето на земята, а призвание, изискващо усилия – море, пълно със скрити скали и смъртоносни ледени брегове, море, което може да бъде пребродено само от този, който използва небесна карта. Това е първата точка, по която трябва да сме напълно ясни. Семейството, както и нацията, може да бъде предложено на Бог, може да бъде покръстено и изкупено и така да се превърне в проводник на определени благословения и определена благодат. Но като всичко, което е човешко, то се нуждае от изкупление. Неизкупено, то ще създаде само определени изкушения, само развала и нещастия. Милосърдието започва у дома…но също и немилосърдието.
2. Под покръстване или освещаване на семейния живот ние трябва да имаме предвид нещо много повече от запазването на “любовта” в смисъла на естествена привързаност. Любовта (в този смисъл) не е достатъчна. Привързаността, отделена от милосърдието, не е източник на трайно щастие. Оставена на своята природна склонност, привързаността става най-накрая ненаситна, заядливо внимателна, ревнива, изтощителна и боязлива. Тя се тресе от агония, когато предметът отсъства, но не е възнаградена от някаква продължителна радост, когато предметът присъства. Дори на трапезата на свещеника привързаността беше отчасти причина за свадата. Този син би понесъл търпеливо и с чувство за хумор у всеки друг стар човек глупостта, която го вбеси у баща му. Именно защото него все още (по някакъв начин) го е грижа, именно затова е нетърпелив. Жената на свещеника не би била толкова хленчещо самосъжалителна, каквато е сега, ако (по някакъв неин си начин) не обичаше семейството: продължителното й разочарование от нейното продължително и безмилостно изискване за симпатия, за привързаност, за оцененост й е помогнало да я направи това, което тя е. Не мисля, че този аспект на привързаността е достатъчно разгледан от най-известните моралисти. Ненаситността да бъдем обичани е страшно нещо. Някои от тези, които твърдят (и то почти с гордост), че живеят само за любовта, достигат накрая дотам, че живеят в постоянна засегнатост, обида и яд.
3. Ние трябва да осъзнаем досадната клопка в онази характеристика на семейния живот, която толкова често свободно е излагана на показ като негова основна привлекателност. “Точно там ние сме такива, каквито в действителност сме: там ние можем да отхвърлим маските и да бъдем себе си.” Тези думи в устата на свещеника бяха просто прекалено директно истинни и той показа на трапезата какво те означаваха. Извън собствения си дом той се държи с хората с обикновена любезност. Той не би прекъсвал никой друг млад човек така, както прекъсваше сина си. Той не би говорил в друго обкръжение самонадеяни безсмислици по теми, по които той е напълно невеж: или ако го би сторил, би приел забележката с добро настроение. Всъщност той оценява дома като мястото, къдете може да е “самият себе си” в смисъл – където може да погази всички задръжки, които цивилизованото човечество е сметнало за задължителни за осъществяването на нормално социално общение. И това, мисля си, е много често срещано явление. Това, което преди всичко различава домашния от обществения разговор, е със сигурност много често чисто и просто откровената грубост на първия. Това, което отличава домашното поведение, често е неговата себичност, немарливост, грубост и дори бруталност. И често ще се случи, че тези, които най-шумно възхваляват семейния живот, са най-големи виновници в това отношение: те го възхваляват – те са винаги доволни да се приберат у дома, мразят външния свят, не могат да понасят гости, не могат да понасят да се срещат с хора и т.н., защото свободата, на която са се отдали у дома най-сетне ги е направила негодни за цивилизованото общество. Ако те практикуваха някъде другаде единственото поведение, което сега намират за “естествено”, те чисто и просто биха били оборени.
4. Как, следователно, трябва да се държат хората у дома? Ако човек не може да бъде спокоен и неотбранителен, не може да бъде “самият себе си” в своята собствена къща, къде другаде би могъл? Това е, признавам си, трудността. Отговорът е обезпокоителен. Никъде под това небе човек не може да сложи безопасно юздите на врата на коня. Никога няма да е основателна претенцията да бъдем просто “себе си”, докато тези себе-та не станат Божии синове. Точно това сякаш е скрито в християнския химн – “Християни, не се стремете още към покой.” Това не означава, разбира се, че не съществува разлика между семейния и обществения живот. Това означава само, че семейният живот има свои собствени правила на любезност – много по-интимен, по крехък, по-чувствителен и следователно по-труден за спазване кодекс, отколкото този на външния свят.
5. Най-сетне, не трябва ли да учим, че, ако домът трябва да е проводник на благодатта, той трябва да е и място с правила? Не може да съществува съвместен живот без правилник. Алтернативата на правилото не е свободата, а незаконната (и често несъзнателна) тирания на най-егоцентричния член на семейството.
С една дума, не трябва ли или да спрем да проповядваме семеен живот, или да започнем да го проповядваме сериозно? Не трябва ли да изоставим сантименталните възхвали и да започнем да даваме практически съвети относно висшето, трудното, прекрасното и рисковано изкуство да създадеш наистина християнско семейство?
статията е много актуална днес понеже ние живеем днес и е точно за нас развьлнува ме много сравнението за семеѝството и морето за небесната карта с която можем да пьтуваме напред избягваѝки всичко което може да ни провали и разруши.Всемогьщия Бог Отец Син и Святи Дух да благослови Бьлгария
ОтговорИзтриване