четвъртък, 18 декември 2008 г.

За щастието от християнска гледна точка, “Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството Небесно”[1], Джеймс Ръсел Милър















Този текст е върху смирението – обетованата земя на всеки християнски живот. Избрахме го преди всичко заради неговата чистота. Странно е как днес чистотата на духа все по-рядко се възприема като идеал. Срещу тази тенденция се изправя цялата християнска традиция, която смята чистотата на сърцето за венец на всички добродетели. Самият Христос в едно друго блаженство ни призовава към чистота. По пътя ни към смирението и чистотата има няколко основни препятствия, които трябва да преодолеем. Защото по този път ще ни срещне фарисеят с неговата лицемерна набожност, духовна гордост и презрение към грешниците; с неговата външна “варосаност” и вътрешно лукавство. Ще ни срещне и циникът с неговото многословие, брутален “реализъм” и апатичност. И всеки от нас трябва да направи своя избор между фарисея и циника, от едната страна, и митаря, апостола, Христовия ученик, от друга страна.


“Господи, дай ми най-ниското място;

но не защото съм посмял

Да искам това най-ниско място;

но затова че Ти умря,

За да живея и да споделя

аз Твойта слава.”


Търсенето на щастие е универсален феномен. Човешките концепции за щастие се различават и поради това хората се стремят към него по много и разнообразни пътища: и все пак във всяко сърце се прокрадва сякаш желанието за достигане на една цел. Блаженствата ни разкриват тайната на щастието и ни казват къде и по какъв начин то може да бъде намерено. Думата блажен, разбира се, означава щастлив. Естествено, тази дума означава много повече от това, което обикновено хората имат предвид с нея. Щастието, както посочва и самата дума, е удоволствието, което произлиза от случващото се. То е преди всичко нещо повърхностно, нещо, което е чувствително към всяко смущаващо хода му влияние; докато блаженството съдържа в себе си Божествен произход и поради това не е зависимо от обстоятелствата и условията. И все пак блаженството е това, за което човешките сърца наистина копнеят, и тук, в блаженствата на нашия Господ, са посочени пътищата, които водят към него.

Ала светът така и не приема било този Божествен идеал за щастието, било пътищата, по които той може да се осъществи. Светът се стреми към удоволствията на сетивата и на настоящия момент, затова и ги открива по широките и лесни пътища. А пътищата на блаженството са неравни и стръмни; законите на живота са доста сериозни. Блаженствата се изправят директно срещу природата и все пак остава вярно, че в тях е скрита тайната на щастието и че това са пътеките, които водят към него.

Първото блаженство е върху бедността на духа, затова и трябва да се опитаме да си изградим ясна представа за нея, защото всяка грешка тук ще ни отведе далеч встрани от нашето търсене на точното качество или състояние, посочено чрез блаженството. Какво точно представлява бедността на духа? Очевидно не за материалната бедност става въпрос в първото блаженство, защото в противен случай много хора, които не участват в блаженството, биха си го приписали. Вярно е, че в Евангелието от Лука е казано само “Блажени сте вие бедните” – без друга квалификация. Без съмнение също така, много от бедните хора, към които бяха отправени тези слова по това време, притежаваха също така и духовното качество, което в случая е решаващо. Сърцето на Исус бе удивително нежно към всички онези, чиято земна участ бе тежка. Той каза, че е бил помазан да проповядва благовестието на бедните. Когато учениците на Йоан Кръстител дойдоха при Него със своето запитване, едно от свидетелствата, които Исус им даде, че е Месия, бе това, че евангелието се проповядва на бедните. Част от Господната слава бе фактът, че Той бе приятел на бедните. Днес ние като съслужители на Христос не трябва да пренебрегваме интереса Му към бедните и това е един урок, който християнската църква трябва отново и отново да си припомня в наши дни, ако наистина води света към спасение.

Няма съмнение също така, че съществува благословение в състоянието на бедност като тази, например, в която Самият Исус израстна – не бедност, причинена от греха и нехайството на човека, но бедността, произтичаща от лошите условия и обстоятелства. Такива бедни хора живеят чисто, честно, вярно, доволно. Техният живот много често е почти идеален в своята простота. Те не знаят нищо от великата световна злост. Всъщност съществуват много прелестни неща в живота на набожните бедни хора. Много от най-прекрасните добродетели разцъфтяват в тях; те са богати на изискани качества. Такива бедни хора са всъщност блажени – тяхно е Царството Божие. Така и Ковънтри Патмор пише:

Елате вие, откриващи самото истинско доволство

във светлото хранилище и маргаритения път на бедността.

И знайте колко повече принасят полза

на праведния малките неща

в сравнение с безбожническото богатство.”

Но очевидно с първото блаженство не се има предвид само бедността като земна участ. Не всички материално бедни са бедни и по дух. Човек може да бъде беден и в същото време безкрайно надменен. Исус нямаше предвид с това блаженство и бедността на душата. Неговият собствен живот бе най-богатият, който светът някога е виждал, що се отнася до талантите и способностите, до силите и възможностите, и при все това Той беше беден духом. Христос нямаше предвид и духовната бедност в смисъл, че духовният живот на човека трябва да е слаб и неутрален. Христос дойде в света не просто затова хората да имат живот, но затова да имат изобилен живот, пълнота на живота. Исус имаше безкрайно търпение към слабите и към тези, които имат оскъдна вяра и множество недостатъци на характера; но Той иска от нас да бъдем силни, да сме богати на милосърдие, да принасяме много плод. Той не нарича бедността на духовния живот блажена.

Това блаженство не се отнася също така до онова превзето смирение, което може да се открие у хора, които в своето публично говорене са щедри откъм себепринизение. Те непрекъснато говорят обидни неща за себе си, споделяйки с другите колко са недостойни или как делата им или услугите им нямат никаква стойност. Изглежда те смятат, че има някаква добродетел в това да говориш лоши неща за себе си. Но това не е истинско смирение, а, напротив – най-вредното. Може би то не е никога и съвсем искрено. Ако някой друг каже тези лоши, обезценителни неща за тези хора, те най-вероятно биха се ядосали. Твърде често всъщност гордостта, а не смирението, подтиква подобно самобичуване. Самият Исус, в Когото това блаженство намира своето съвършено потвърждение, никога не е говорил по този начин за Себе Си. Той никога не е казвал, че няма дарби, няма способности, че нищо не може да свърши. Точно преди пасажа, който ни разказва за това как Той измива краката на своите ученици, ние четем за Неговото съзнание за Божествения Му произход и съдба – Исус знаеше, че идва от Бога, и с това съзнание Той извърши този акт на невероятно снизхождане. Истинското смирение е напълно съвместимо с пълното съзнание за сила.

Какво тогава се има предвид под това да бъдеш беден духом? То се съдържа в съзнанието, че нямаш в самия себе си способностите, които биха те направили достоен за Божието благоволение. Бедният духом не просто не притежава в самия себе си качествата, които биха направили живота му красив и свят, но той и знае, че не ги притежава. Той има скромна оценка за самия себе си. Неговият тип не е фарисеят, чиято молитва не показва никакво усещане за нужда, а митарят, който е пречупен от усещането за собственото си недостойнство и за липсата на всичко онова, което би го направило приемлив за Бог. Това е духът, противопоставен на гордостта. Това е духът, който не хвали себе си, който не се възгордява.

Да бъдеш беден по дух означава да застанеш пред Бог в покаяние, с нищо от нас самите, което да ни направи приемливи, да застанеш спасен до Бог само по благодат. Това не възпрепятства християнската радост, която произлиза от увереността, че сме деца на Бога и наследници на славата Му. Ние можем да оценим нашите славни преимущества и да се радваме, че имената ни са записани в книгата на живота, и пак да нямаме и сянка на гордост, защото от милостта и благодатта на Бог произлиза нашата прослава.

В отношенията ни с другите това качество ще ни спаси от въздигането на нашите аз-ове над другите, така сякаш да сме по-добри и по-ценни от тях. То ще ни доведе дотам да не считаме най-благородните си сили за твърде изискани, че да не могат да служат на най-неблагородните от нашите ближни, които се нуждаят от помощ. Бедността на духа ще ни доведе дотам да предпочитаме другите пред себе си в прославата. Тя ще ни предпази от това да бъдем съзнателни за нашата собствена ценност или за красотата на извършваната от нас дейност. Мисълта за себе си винаги помрачава духовната красота. Мойсей не знаеше, че лицето му блести. Човекът, който е беден духом, не знае блясъка на собствения си живот, величието на своите дела или силата на своите слова и служение.

Съществува красива легенда, която ни разказва за един свят човек, силно възлюбен от ангелите, които били видели голяма част от набожния му земен живот. Ангелите помолили Бог да даде на този човек някаква нова сила, някакъв белег на Божието благоволение, някакъв нов дар, който би го направил още по-полезен. Бог им казал да отидат при мъжа и да го попитат каква специална способност би искал да има. Ангелите дошли при него и го попитали какъв дар ще избере Бог да му отдаде. Човекът отговорил, че е доволен и благодарен за това, което му е дадено и че не иска нищо повече. Ангелите продължили да го убеждават да избере нещо, което Бог да направи за него или да му даде. Не би ли желал да има силата да върши чудеса? Той отказал – това е Христово дело. Не би ли желал да има силата да води огромно множество души при Христа? Той отново отказал – дело на Светия Дух е да обръща душите. Ангелите продължавали да го молят да назове нещо, което те могат да помолят Бог да му даде. Най-накрая мъжът отговорил, че, ако трябва да избира, би се радвал да има силата да прави много добро между хората, без дори да го знае. Така от този ден насетне сянката му, когато падала зад него, така че той да не може да я вижда, имала чудодейна лечителна сила; но когато падала пред него, така че той да може да я вижда, тя нямала подобна сила.

Това е духът на истинската святост – нищо за себе си, всичко за Бог. Човекът, научил този урок, е готов за благородна служба. Бог обича да си служи с живота, който забравя за себе-то и прославя само Всевишния. Забележително е, че това блаженство за бедността на духа е първо в модела за живот, очертан от нашия Господ. Не е простото случайно подреждане на блаженствата, което отдава на бедността на духа това място. Бедността на духа е спомената първа, защото така и трябва да бъде. Тя е основата, върху която единствено може да изникне зданието на духовния характер. Тя е богатата почва, в която единствено другите благодеяния ще порастат и разцъфтят. Хребетите са безплодни, защото почвата е отмивана от дъждовете; ала долините са плодородни, защото там се събират богатите наноси. По същия начин и надменните сърца са ялови, като не предлагат никаква почва, на която духовните дарове да порастат; ала смирените сърца са плодородни и богати на благодат и в тях растат всички прелестни неща. Ако само наистина ние сме бедни по дух, животът ни ще е богат в своите плодове.

Начинът, по който бедните духом са блажени, е, че тяхно е Царството Небесно. Те принадлежат на това Царство. Характерът им ги прави негови граждани. Царството Божие е навсякъде, където законите на небесния живот управляват човешките сърца. Едно малко дете било сериозно загрижено от мисълта за голямото разстояние на небето от него и от въпроса как то би могло въобще някога да стигне там. Неговата мъдра майка му казала, че небето първо трябва да слезе при него, че небето трябва да започне в неговото сърце. Това винаги е вярно; да бъдем в Царството Небесно означава и Царството Небесно да е вътре в нас. Да бъдеш беден духом съдържа всичко от небесния живот и онези, които имат тези качества, са вече в началата на самото небе.

Преводът е направен по: J. R. Miller, The Master’s blesseds, London, 1905


[1] Евангелието от Матей, гл. 5, ст. 3

сряда, 26 ноември 2008 г.

Бремето на славата, К.С.Луис



Изнесено най-напред като проповед в църквата Св. Дева Мария, Оксфорд, на 8. юни, 1941 година

Ако попитате днес двайсет свестни човека коя за тях е най-голямата добродетел, деветнайсет от тях биха отговорили Липсата на себичност. Но ако попитате почти всеки от великите християни от миналото, той щеше да ви отговори, че това е Любовта. Виждате какво се е случило. Негативният термин е заменил позитивния и това е повече от филологическа забележителност. Негативният идеал за Липсата на себичност носи със себе си внушението не за това да осигуриш добри неща за другите, а за това да можеш да минеш без тях самите, сякаш нашето въздържание, а не тяхното щастие е важно. Не мисля, че това е християнската добродетел Любов. Новият Завет има много неща да ни каже за себеотрицанието, но не и за себе-отрицанието като цел само по себе си. Казано ни е да се отречем от себе си и да поемем кръста си, за да можем да следваме Христос; и почти всяко описание на това, което в крайна сметка ще открием, съдържа призив към волята, към желанието. Ако в повечето съвременни съзнания се таи представата, че, да желаем собственото си добро и сериозно да се надяваме да му се наслаждаваме, е нещо лошо, допускам, че тази представа се е промъкнала по линия на Кант и стоиците и не е част от християнската вяра. Всъщност, ако възприемем “безсрамните” обещания за отплата и смайващата природа на наградите, обещани в евангелията, ще ни се струва, че Нашият Господ намира нашите желания не твърде силни, а твърде слаби...

Не трябва да се смущаваме от невярващите, когато казват, че това обещание за отплата прави християнския живот користна сделка. Има различни видове отплата. Съществува такава, която няма естествена връзка с нещата, които правиш, за да я заслужиш, и която е много чужда на желанията, които трябва да придружват тези неща. Парите не са естествената отплата за любовта; ето защо наричаме човека користен, ако се жени само заради богатството на съпругата си. Ала бракът е същинската отплата за истински обичащия и той не е користен, стремейки се към него. Генерал, който се бие добре само и само да се сдобие с аристократично звание е користолюбив; генерал, който се бори заради победата обаче не е, тъй като победата е същинската отплата за битката, както бракът е същинската отплата за любовта. Същинските награди не са просто добавени към дейността, заради която те са дадени, а са самата връхна точка на дейността. Съществува и трети случай, който е малко по-сложен. Насладата от гръцката поезия е със сигурност същинската, а не користната, награда за ученето на гръцки: но само тези, които са достигнали етапа, на който да се наслаждават на гръцката поезия, могат да ни кажат от техен собствен опит, че това е така. Ученикът, започващ с гръцката граматика, не може да предвиди по-сетнешната си радост от произведенията на Софокъл, така както любовникът се вглежда в брака или генерала в победата. Той трябва да започне, като се труди, за да получи съответните оценки или за да избегне наказание, или за да зарадва родителите си, или, в най-добрия случай, с надеждата за бъдещо добро, което в настоящия момент той не може да си представи или пожелае. Неговото положение следователно бележи известна прилика с това на користния; наградата, която той ще получи, ще е в действителност естествена или същинска отплата, но той няма да знае това, докато не я получи. Естествено, той се сдобива с нея постепенно; удоволствието, радостта се промъква паралелно с обикновения черен труд и никой не може да посочи деня или часа, когато едното спира, за да започне другото. Но само дотолкова, доколкото се доближава до наградата, той става способен да я желае заради самата нея; всъщност, силата да я желая толкова много е сама по себе си една предварителна награда.

Християнинът, във връзка с Небето, е до голяма степен в същото положение като този ученик. Тези, които са достигнали вечния живот във видението на Бог без съмнение знаят много добре, че той не е просто подкуп, а същинския връх на тяхното земно служение; но ние, които още не сме го достигнали, не можем да знаем това по същия начин и не можем дори да започнем да го разбираме въобще, освен ако продължаваме да се подчиняваме и да откриваме най-голямата награда за нашето подчинение в нарастващата ни сила да желаем върховната отплата. Само доколкото желанието нараства, страхът ни да не би това да е користно желание ще отмре и най-накрая ще бъде признат за абсурд. Но вероятно за повечето от нас това няма да се случи за ден-два; поезията измества граматиката, евангелието измества закона, копнежът преобразува подчинението, така постепенно както приливът и отливът носят неподвижен кораб.

Но съществува още едно важно сходство между ученика и нас самите. Ако той е момче, надарено с въображение, той твърде вероятно ще се весели с английските поети и романтици според възрастта си още преди да е започнал да подозира, че гръцката граматика ще го доведе до все повече и повече радости от този вид. Той може би дори ще пренебрегва гръцкия, за да чете Шели или Суинбърн тайничко. С други думи, желанието, което гръцкият наистина ще възнагради, вече съществува у него и е привързано към обекти, които за нашето момче изглеждат напълно несвързани с Ксенофон и гръцките глаголи. И така, ако ние сме създадени за Небето, желанието за нашето истинско място ще бъде вече в нас, но все още непривързано към истинския обект, и дори ще се явява като враг на този обект. И това е, мисля, което ние откриваме.

Без съмнение, съществува един пункт, по който аналогията с ученика търпи поражение. Английската поезия, която той чете, когато трябва да прави упражнения по гръцки, може да бъде също толкова добра, колкото и гръцката поезия, към която упражненията го водят, така че, съсредоточавайки се върху Милтън, вместо пътувайки към Есхил, неговото желание не прегръща лъжлив обект. Нашият случай обаче е много различен. Ако отвъдвремевото, безкрайното добро е нашата истинска съдба, тогава всяко друго добро, върху което волята ни се фиксира, трябва да е до известна степен измамно, трябва да сочи в най-добрия случай само символна връзка с това, което наистина ще донесе удовлетворение.

Говорейки за този копнеж по нашето далечно отечество, който откриваме в самите нас дори и сега, аз чувствам известно притеснение. Почти извършвам сякаш някаква непристойна постъпка. Опитвам се да разкъсам безутешната тайна у всеки един от вас – тайната, която боли толкова много, че ѝ отмъщавате, като я наричате с имена като Носталгия, Романтизъм и Юношество; тайната също така, която пробожда с такава сладост, че, когато, в много близък разговор, споменаването ѝ стане видно, ние някак неловко израстваме и се смеем над самите себе си; тайната, която не можем да скрием и да кажем, въпреки че желаем да сторим и двете. Не можем да я изкажем, защото е желание за нещо, което всъщност никога не се е появявало в опита ни. Не можем да я скрием, тъй като нашият опит непрекъснато я внушава, и ние сами се издаваме като любовници при споменаване на името. Нашият общ способ е да наречем тази тайна красота и да се държим така, сякаш това е решило въпроса. Начинът на Уърдсуърд бе да я идентифицира с някои моменти от своето собствено минало. Но това е лъжа. Ако Уърдсуърд се беше върнал в тези моменти от миналото, той нямаше да открие това нещо само по себе си, а само напомнянето за него; това, което си е спомнял, е щяло да се окаже само по себе си спомен. Книгите или музиката, в които сме мислили, че красотата се е намирала, ще ни предадат, ако им се доверим изцяло; тя не е била в тях, а само се е появила чрез тях, и това, което се е появило чрез тях, е било копнеж. Тези неща – красотата, споменът за нашето собствено минало – са добри образи на това, което ние наистина желаем; но ако те бъдат сбъркани със самото нещо, те се превръщат в неми идоли, разбиващи сърцата на техните поклонници. Защото те не са самото нещо; те са само благоухание на цвете, което не сме открили, ехо на мелодия, която не сме чували, новини от страна, която все още не сме посещавали. Смятате ли, че се опитвам да изтъка заклинание? Може и да е така; но спомнете си вашите приказки. Заклинанията се използват, за да развалят магиите, също както и за да ги приведат в действие. И вие и аз се нуждаем от най-силното заклинание, което може да се открие, за да ни разбуди от злата магия на световостта, която се е разпростряла над нас вече близо сто години. Почти цялото наше образование е било насочвано така, че да приглуши този стеснителен, постоянен, вроден глас; почти всички наши модерни философии са били създавани, за да ни убедят, че доброто на човека трябва да се търси на тази земя. И все пак е забележително, че такива философии на прогреса или творческата еволюция сами свидетелстват с неохотство за истината, че нашата истинска цел е някъде другаде. Когато искат да ви убедят, че земята е вашият дом, отбележете как пристъпват към това. Те започват, като се опитват да ви убедят, че земята може да бъде превърната в небе, като подхранват вашето чувство за изгнание на земята, както е и всъщност. След това, те ви казват, че щастливото събитие е все още твърде далеч в бъдното, като подхранват вашето знание, че бащината земя не е тук и сега. Накрая, за да не би вашият копнеж за отвъд-времевото да се разбуди и да развали цялата работа, те използват всички реторични похвати, които им идват под ръка, за да държат извън съзнанието ви напомнянето, че дори цялото щастие, което те обещават, да можеше да сполети човека на земята, все пак всяко поколение би го изгубило със смъртта, включително и най-последното от всички поколения и цялата история ще се окаже едно голямо нищо, дори не и история, во век и веков. Така се стига и до цялото това безсмислие, което г-н Шоу влага в последната реч на Лилид, и до Бергсоновата забележка, че жизненият порив е способен да преодолее всички препятствия, може би дори и смъртта – така сякаш бихме могли да повярваме, че някакво социално или биологическо развитие на тази планета ще отмени старостта на слънцето или ще преобърне втория закон на термодинамиката.

Да правим каквото те желаят... но и тогава ние оставаме съзнателни за желанието, което не може да бъде удовлетворено от никакво естествено щастие. Но съществува ли някакво основание да допускаме, че реалността въобще предлага някакво удовлетворение на това желание? “Това че сме гладни не е доказателство за това, че имаме хляб.” Ала аз смятам, че с основание може да се твърди, че едно такова твърдение не улучва целта. Физическият човешки глад не доказва, че човекът ще се сдобие с хляб; той би могъл да умре от глад на сал в Атлантическия океан. Но със сигурност човешкият глад доказва, че той произлиза от раса, която възстановява тялото си, като се храни, и населява свят, където съществуват субстанции, предназначени за ядене. По същия начин, въпреки че не вярвам (а бих желал да вярвам), че желанието ми за Рая доказва, че трябва да му се насладя, смятам, че това е доста добър знак, че такова нещо съществува и че някои хора ще му се наслаждават един ден. Един мъж може да обича една жена и да не успее да я спечели; ала ще е много странно, ако феноменът, наречен “влюбване”, се случваше в безполов свят.

Тук следователно се изправяме пред желанието, което все още се лута и е несигурно относно своя обект и което е неспособно да види този обект в посоката, в който той наистина се намира. Нашите свещени книги ни дават някакво сведение за този обект. Това, разбира се, е символно сведение. Небето, по дефиниция, е отвъд нашия опит, а всички разбираеми описания трябва да са на неща от нашия опит. Библейската картина на Небето е следователно само символна, също както и картината, която нашето желание, неподпомогнато, създава само по себе си; Небето в действителност не е пълно със скъпоценни камъни, както в действителност не съвпада и с красотата на Природата или с хубаво музикално изпълнение. Разликата обаче е, че библейската образност има авторитет. Тя достига до нас благодарение на писатели, които са били по-близки до Бог, отколкото сме ние, и е издържала изпитанието на християнския опит през вековете. Естественото прибягване до авторитета на тази образност е за мен, на първо време, много слабо. На пръв поглед тя по-скоро сковава, отколкото разбужда, моето желание. И точно това е, което трябва да очаквам. Ако християнството не би могло да ми каже повече за далечната страна, отколкото моя собствен темперамент, тогава християнството не би стояло по-високо от мен. Ако обаче има какво повече да ми каже, трябва да очаквам то да бъде по-малко привлекателно в първия момент в сравнение с “моя собствен характер”. Софокъл отначало изглежда скучен и студен на момчето, което все още е достигнало само до Шели. Ако нашата религия е нещо обективно, тогава ние никога не трябва да отвръщаме очи от тези елементи в нея, които изглеждат озадачаващи или отблъскващи; тъй като точно озадачаващото и отблъскващото ще е това, което прикрива онова, което ние все още не знаем и се нуждаем да знаем.

Обещанията на Писанието могат много грубо да се сведат до пет точки. Обещано е, най-напред, че ще бъдем с Христос; второ, че ще бъдем като Него; трето, с огромен запас от образност, че ще имаме някаква слава; четвърто, че ще бъдем, в някакъв смисъл, сити, празнуващи или нагостени; и, накрая, че ще имаме някаква официална позиция във вселената – управление на градове, съдене на ангели, стълбове в храма на Бог. Първото нещо, което ми идва да попитам относно тези обещания, е: “Защо е всичко това, с изключение на първото?” Може ли нещо да бъде добавено към представата да бъдеш с Христос? Тъй като трябва да е вярно, както казват старите писатели, че този който има Бог и всичко останало, няма повече от този, който има “само” Бога. Мисля, че отговорът отново е свързан със същността на символите. Тъй като, въпреки че може да ни убегне най-напред, все пак е вярно, че всяка представа “да бъдеш с Христа”, която повечето от нас могат сега да образуват, няма да бъде много по-малко символна, отколкото останалите обещания; тъй като тя ще се вмъкне тайно в идеи за близост в пространството и любимо общуване, така както ние сега разбираме общуването, и вероятно ще се концентрира върху човечността на Христос дотолкова, че да изключи Неговата божественост. И всъщност ние откриваме, че тези християни, които се грижат само за това първо обещание, винаги го изпълват впрочем с прекалено земна образност – по-точно, със сватбена или еротична образност. За момента аз не осъждам такава образност. Аз сърдечно желая да бих могъл да навляза по-дълбоко в нейния смисъл и се моля това да стане все пак. Но забележката ми е, че това също е само символ, както реалността в някои отношения, но по-други, за разлика от нея, и следователно се нуждае от корекцията, осъществена от различните символи в другите обещания. Разнообразните обещания не означават, че нещо друго освен Бог ще бъде нашето пълно блаженство; ала понеже Бог е повече от Личност, и за да не би да си представим радостта от Неговото присъствие твърде самонадеяно в понятията на нашия настоящ окаян опит на личностната любов, с цялата нейна тяснота, напрежение и монотонност, дузина сменящи се образи, коригиращи и подпомагащи се един друг, са приложени.

Насочвам се и към идеята за слава. Няма възможност за измъкване от факта, че тази идея е много важна в Новия Завет и в раннохристиянските писания. Спасението постоянно се асоциира с палми, корони, бели роби, тронове и блясък, подобен на блясъка на слънцето и звездите. Всичко това не отправя непосредствен призив към мен въобще и в това отношение аз започвам да си въобразявам, че съм типичен модерен човек. Славата ми внушава две идеи, от които едната изглежда порочна, а втората направо смешна. Славата означава за мен или известност, или блясък. Що се отнася до първата, след като да бъдеш известен означава да бъдеш по-добре познаван, отколкото други хора, желанието за слава ми се явява като състезателна страст и следователно като по-достойно за ада, отколкото за рая. Що се отнася до втората, кой би желал да стане нещо като жива електрическа крушка?

Когато започнах да се вглеждам по-внимателно в този въпрос, бях шокиран да открия, че толкова различни християни като Милтън, Джонсън и Тома Аквински възприемат небесната слава съвсем откровено в смисъла на известност или добро представяне. Но не известност, призната от нашите себеподобни – известност пред Бог, одобрение или (бих казал дори) “оцененост” от Бог. И след това, след като бях мислил над това, видях, че тази позиция беше канонична; нищо не може да премахне от притчата божествената похвала, “Браво, добри и верни рабе”. С това всичко, което се бях спогодил да мисля по въпроса през целия ми дотогавашен живот, рухна като пясъчна кула. Внезапно аз си спомних, че никой не може да влезе в небето, ако не стане като дете; и нищо не е по-очевидно у едно дете – не у суетното, самомнително и тщестлавно дете, а у доброто дете – както великото му и неприкрито удоволствие да бъде похвалено. Не само у детето впрочем, а дори и у кучето или у коня. Очевидно, това което погрешно съм възприел като смирение ме е възпрепятствало през всичките тези години да разбера какво е всъщност най-смиреното, най-детското, най-присъщото за творението удоволствие – нещо повече, специфичното удоволствие на по-низшестоящото: удоволствието на животното пред човека, на детето пред своя баща, на ученика пред своя учител, на създанието пред Създателя. Не забравям по колко отвратителен начин това най-невинно желание е пародирано в нашите човешки амбиции, или как твърде бързо, в моя собствен опит, законното удоволствие от похвалата, получена от тези, които беше мой дълг да удовлетворя, се превръща в смъртоносна отрова на себепоклонството. Ала си мислех, че бих могъл да доловя момент – много, много кратък момент – преди това да се случи, в течение на който удоволствието от това, че съм удовлетворил тези, които аз справедливо обичах и от които справедливо се боях, беше чисто. И това е достатъчно, за да въздигне нашите мисли до това, което би могло да се случи, когато изкупената душа, отвъд всяка надежда и дори вече почти отвъд всяко вярване, научи най-накрая, че е удовлетворила Този, Когото е била създадена да удовлетвори. Тогава няма да има място за суета. Тя, душата, ще бъде свободна от жалката илюзия, че това е нейна заслуга. Без отенък от това, което днес ние трябва да наречем самодоволство, тя най-невинно ще се радва на факта, че Бог ѝ е дал вечно битие, и моментът, който изличава нейния стар комплекс за малоценност завинаги, също така ще съкруши дълбоко вовеки нейната гордост. Съвършеното смирение се раздава със скромност. Ако Бог е удовлетворен от работата, работата може да бъде доволна със самата себе си; “не е нейна работа да си разменя комплименти със своя Господар”. Мога да си представя някой, който не харесва идеята ми за рая като място, на което сме потупвани по рамото. Но зад подобна забележка се крие надменно неразбиране. В крайна сметка това Лице, което е утехата или ужаса на вселената трябва да се обърне към всеки един от нас било с едното си изражение или с другото, било признаващо неизразима слава или налагайки срам, който никога не може да бъде премахнат или прикрит. Прочетох в печата онзи ден, че основното нещо е какво ние мислим за Бог. А какво мисли Той не! Какво мисли Бог за нас е не само по важно, а безкрайно по- важно. Всъщност какво мислим ние за Него е без значение, с изключение на това доколко то е свързано с това, което Той мисли за нас. Писано е, че един ден ще “застанем пред Него”, ще се явим, ще даваме отчет. Обещанието за слава е обещанието, почти невероятно, и възможно единствено благодарение на Христос, че някои от нас, че всеки от нас, който действително го избере, ще премине изпитанието, ще срещне одобрение, ще удовлетвори Бог. Да удовлетвориш Бог...да бъдеш участник в божествената радост...да бъдеш обичан от Бог, не просто съжален, а утешен в Него така, както майсторът почива в творбата си или както бащата почива в сина си – изглежда невероятно, бремето или товара на славата, която нашите мисли трудно могат да удържат. Ала точно това е, което трябва да се случи.

И сега, отбележете какво се случва. Ако бях отхвърлил авторитетната и канонична представа за слава и се бях впил инатливо в смътното желание, което беше в началото моята единствена отправна точка към небето, нямаше да успея да съзра никаква връзка между това желание и християнското обещание. Ала сега, след като съм проследил това, което изглеждаше объркано и отблъскващо в свещените книги, откривам, за моя голяма изненада, гледайки назад, че връзката е съвършено ясна. Славата, такава каквато християнството ме учи да се надявам да получа, се оказва, че удовлетворява моето първично желание и всъщност разкрива елемент в това желание, който не съм забелязвал. Преставайки за момент да възприемам моите собствени желания, аз бях започнал да разбирам по-добре какво в действителност желая. Когато се опитах преди няколко минути да опиша нашите духовни копнежи, аз изпуснах една от техните най-любопитни характеристики. Ние обикновено я отбелязваме точно в мига, в който видението отмре, музиката спре или пейзажът изгуби небесната светлина. Това, което изпитваме тогава бе добре описано от Кийтс като “обратно пътуване към обичайния аз”. Знаете какво имам предвид. За няколко минути сме имали илюзията, че вече принадлежим към този свят. Сега ние се разбуждаме, за да открием, че нещата не стоят точно така. Били сме обикновени зрители. Красотата се е усмихнала, но не за да ни приветства с “Добре дошли!”; лицето ѝ е било обърнато в нашата посока, но не за да ни види. Ние не сме били приети, въведени или понесени в танц...Ученият би отговорил, че след като повечето от нещата, които наричаме “красиви”, са неодушевени, не е много изненадващо, че те не ни вземат предвид. Това, естествено, е вярно. Аз не говоря обаче за физическите обекти, а за неописуемото нещо, на което те за момент стават посланици. И част от горчилката, която е смесена със сладостта на това послание, се дължи на факта, че то толкова рядко изглежда да е послание, предназначено за нас, а по скоро нещо, което сме дочули, без да искаме. Под горчилка разбирам болка, а не негодувание. Ние трудно ще посмеем да искаме да бъдем зачетени. Ала го копнеем. Чувството, че във вселената ние сме разглеждани като чужденци, копнежът да бъдем разпознати, да срещнем отклик, да запълним някоя пропаст, която зее между нас и реалността, е част от нашата неутешима тайна. И със сигурност, от тази гледна точка, обещанието за слава, в описания смисъл, става доста значещо за нашето дълбоко желание. Тъй като славата означава добро представяне пред Бог, приемане от Бог, отклик, разпознаване и въвеждане в същността на нещата. Вратата, на която сме тропали през целия си живот, най-сетне ще се отвори.

Може би изглежда малко грубо да описвам славата като простия факт да бъдеш “забелязан” от Бог. Но приблизително точно това е езикът на Новия Завет. Св. Павел обещава на тези, които обичат Бог не, както трябва да очакваме, че ще Го познават, а че ще бъдат познати от Него (I Кор. VIII. 3). Това е странно обещание. Не познава ли Бог всички неща по всяко време? Ала ние може да открием ужасяващо ехо на тази идея в друг пасаж от Новия Завет. Там ние сме предупредени, че може да се случи на всеки от нас да се изправи най-сетне пред Божието лице и да чуе само ужасните думи: “Никога не съм ви познавал. Махнете се от Мен.” В някакъв смисъл, колкото тъмен за интелекта, толкова и непоносим за чувствата, ние можем едновременно да бъдем пропъдени от присъствието на Този, Който е навсякъде и да бъдем заличени от познанието на Този, Който знае всичко. Можем да бъдем оставени окончателно и изцяло отвън – отблъснати, заточени, отчуждени, окончателно и неизразимо пренебрегнати. От друга страна, можем да бъдем повикани, въведени, приети, разпознати. Ние вървим всеки ден по ръба на бръснача между тези две изумителни възможности. Очевидно тогава нашата дългогодишна носталгия, нашият копнеж да бъдем свързани с нещо във вселената, от което сега се чувстваме отделени, да бъдем от вътрешната страна на вратата, която винаги сме виждали само отвън, не е просто невротична фантазия, а най-истинският белег на реалната ни ситуация. И да бъдем най-накрая извикани отвътре би било едновременно слава и чест отвъд всички наши заслуги, а също и изцерение на тази стара болка.

Това ме довежда до другия смисъл на славата –славата като блясък, величие, сияние. Ние ще блеснем като слънцето, ще ни бъде дадена Утринната Звезда. Мисля, че започвам да разбирам какво означава това. От една страна, разбира се, Бог вече ни е дал Утринната звезда: можеш да отидеш и да се наслаждаваш на дара всяко ясно утро, ако се будиш достатъчно рано. Какво повече, може да запитате, искаме ние? О, но ние искаме толкова много повече – нещо, на което книжките по естетика обръщат твърде малко внимание. Ала поетите и митологиите знаят всичко за него. Ние не искаме просто да видим красота, въпреки че, Бог е свидетел, дори това е достатъчен дар. Ние искаме нещо друго, което трудно може да се изрази с думи – да бъдем единени с красотата, която виждаме, да преминем в нея, да я приемем в нас самите, да се къпем в нея, да станем част от нея. Ето защо ние сме населили въздуха, земята и водата с богове и богини, с нимфи и елфи – защото, въпреки че ние не можем, все пак тези проекции могат да се наслаждават в самите себе си на красотата, благодатта и силата, на които Природата е образът. Ето защо поетите ни говорят такива приятни лъжи. Те говорят така, сякаш западният вятър би могъл наистина да проникне в човешката душа; ала той не може. Те ни казват, че “красотата, родена от ромолящи звуци” ще премине през човешкото лице; ала това не става. Или поне не все още. Тъй като, ако вземем сериозно предвид образността на Писанието, ако вярваме, че един ден Бог ще ни даде Утринната звезда и ще направи възможно да блестим с блясъка на слънцето, тогава трябва да предположим, че както древните митове, така и модерната поезия, толкова лъжливи като история, може би са много близо до истината като пророчество. В настощия момент ние сме извън този свят, от погрешната страна на вратата. Различаваме свежестта и чистотата на утрото, но те не ни правят чисти и свежи. Ние не можем да се смесим с величието, което виждаме. Ала всички листа на Новия Завет шумолят със слуха, че няма винаги да е така. Някой ден, по Божията воля, ние ще навлезем във величието. Когато човешките души станат толкова съвършени в своето доброволно подчинение, колкото неодушевеното творение е в своето лишено от живот подчинение, тогава те ще бъдат поставени в слава или по-скоро във великата Божия слава, на която Природата е само първата скица. Тъй като не трябва да смятате, че се опитвам и най-малко да лансирам идеята да бъдем потопени в природата. Природата е смъртна; ние ще я надживеем. Когато всички слънца и мъглявини отмрат, всеки един от вас ще е все още жив. Природата е само образът, символът; ала това е символът, който Писанието ме приканва да използвам. Ние сме призовани да преминем през Природата, отвъд нея, във величието, което тя само на пресекулки отразява.

И там, отвъд Природата, ние ще ядем от Дървото на Живота. В настоящия момент, ако сме новородени в Христос, духът у нас живее у Бога; ала съзнанието, и още повече тялото, получава живот от Него чрез хиляди различни стъпки – чрез нашите предци, чрез храната ни, чрез елементите. Смътните, далечни резултати от тези енергии, които Божият творчески екстаз е внедрил в материята, когато Той е направил световете, са това, което ние сега наричаме физически удоволствия; и дори и така прецедени, те са твърде много за нашето сегашно устройство. Какво би било да опиташ от Извора потока, чиито дори тези най-слаби достижения изглеждат толкова опияняващи? Да, точно това мисля, че лежи пред нас. Целият човек ще пие радост от самия Извор на радостта. Както казва и св. Августин, екстазът на спасената душа ще се разлее над прославеното тяло. В светлината на нашите настоящи специални и извратени апетити ние не можем да си представим този сладостен порой, и предупреждавам най-сериозно всеки дори да не се опитва да го прави. Но трябва да бъде споменато и за нуждата от отстраняването на едни дори още по-погрешни мисли – мислите, че това, което е спасено е обикновено привидение, или че възкресеното тяло живее в скована безчувственост. Тялото бе сътворено за Господ и тези мрачни фантазии са напълно погрешни.

Междувременно кръстът се изправя пред тълпата и утре е понеделник сутрин. Една пукнатина се е отворила в безпощадните стени на света и ние сме приканени да последваме в нея нашия велик Капитан. Да Го следваме е, разбира се, най-важното нещо. И щом е така, може да бъде попитано каква практическа полза има в спекулации като тези, които си позволих да направя. Сещам се за поне една полза. Възможно е за всеки след това да мисли твърде много за собствената си потенциална слава; много по-трудно е след такива спекулации може би да се мисли твърде често или твърде дълбоко за тази на нашия ближен. Товарът, бремето на славата на моя ближен ще трябва ежедневно да лежи на моя гръб, товар дотолкова тежък, че само смирението може да го поддържа, и гръбнакът на гордостта ще бъде прекършен. Сериозно нещо е да живееш в общество от потенциални богове и богини...По цели дни ние, до известна степен, си помагаме един на друг за напредване в тази посока. И само в светлината на тези поразителни възможности, само в благоговението и благоразумието присъщи на тях ние трябва да ръководим отношенията помежду ни, всичките ни приятелства, любовта си, играта и политиката. Не съществуват обикновени хора. Вие никога не сте говорили просто с обикновен смъртен. Нации, култури, изкуства, цивилизация – всички те са смъртни и техният живот в сравнение с нашия е живот на мушица. Ала ние сме се шегували, работили, женили, високомерничили, използвали безсмъртни същества – безсмъртни кошмари или вечни сияния. Това не означава, че трябва постоянно да сме тържествени. Трябва и да играем. Ала нашето веселие трябва да е от този тип (най-веселият впрочем), който съществува между хора, които отдалеч са се взели един друг насериозно – без насмешливост, без надменност, без предразсъдъци. И нашето милосърдиe трябва да бъде истинска и стойностна любов, с дълбоко чувство за греха, за сметка на което успяваме да обичаме грешника – не обикновена толерантност или снизхождение, които пародират любовта, както насмешливостта пародира веселието. Непосредствено след Светото Тайнство само по себе си, твоят ближен е най-святият “обект”, представен на сетивата ти. Ако е твой ближен в Христос, той е свят почти по същия начин като Тайнството, тъй като у него пребъдва Христос – Прославящия и Прославения, Слава да бъде на Него, който наистина е съкровен.


Преводът е направен по: C. S. Lewis, The weight of glory and other addresses, The Macmillan Company, New York, 1949

вторник, 25 ноември 2008 г.

Проповедта и обeдът, К. С. Луис

За К. С. Луис почти всичко е било казано. Определено той остава най-оригиналният християнски апологет на двадесети век. В книгите и есетата на Луис (с много малки изключения) винаги изпъква една особеност - способността му да казва с малко думи много неща, а това никак сякаш не е лесно. Оригиналността на Луис, както сам той признава, не се дължи на опитите му да открие топлата вода, а на желанието му да търси решенията на екзистенциалните проблеми (болката, самотата, страданието, любовта, смъртта) в личността и учението на Христос.




“И така – каза проповедникът, домът трябва да е основата на нашия национален живот. Точно там е мястото, където се извайва характерът. Точно там ние сме такива, каквито наистина сме. Там ние можем да се отърсим от досадните маски на външния свят и да бъдем самите себе си. В дома ние се оттегляме от шума, стреса, изкушението и разпуснатостта на всекидневния живот, за да търсим източниците на свежа сила и обновена чистота…” И докато говореше, аз отбелязах, че всяко доверие към него беше изчезнало у всеки член на тази конгрегация, който беше под трийсетте. Те всички бяха слушали много внимателно до този момент. Сега започнаха шушуканията и покашлянията. Пейките заскърцаха; мускулите се отпуснаха. Проповедта, във всичките си практически цели, беше приключила; петте минути, през които проповедникът продължи да говори, бяха пълна загуба на време за повечето от нас. Дали и аз ги пропилях или не, оставям на вас да прецените. Аз със сигурност не чух нищо повече от проповедта. Бях се замислил; и изходната точка на моята мисъл беше въпросът: “Как може той? Как може точно той от всички хора?” Тъй като познавах дома на проповедника доста добре. Всъщност аз бях обядвал там същия този ден, ставайки за кратко петия член на фамилията на свещеника, жена му, сина им и дъщеря им, които се оказа, че бяха в отпуска. Аз можех и да отклоня тази покана, но момичето ми прошепна “За Бога, моля ви, останете за обяд, ако ви помолят. Винаги е малко по-малко плашещо, когато има гост.”

Обeд в жилището на свещеника почти винаги следва един и същ модел. Той започва с отчаян опит от страна на младите да поддържат приветливо бърборене относно някакъв тривиален разговор; тривиален не защото те мислят тривиално (можете да проведете истински разговор с тях, ако останете насаме), но защото на никой от тях никога няма да се случи да каже нещо, което действително мисли освен ако не е изтръгнато от тях от гняв. Те говорят само и само за да накарат родителите им да не говорят. Те се провалят, естествено. Свещеникът, прекъсвайки ги грубо, подхваща напълно различна тема. Той ни казва как да превъзпитаме Германия. Той никога не е бил там и изглежда не знае нищо както за немската история, така и за немския език. “Но, татко,” започва синът и не успява да довърши. Сега майка му говори, въпреки че никой от нас не знае кога точно тя е започнала. Тя е по средата на заплетена история за това колко лошо се е отнесъл някой съсед към нея. Въпреки че този разказ продължава от доста време, ние така и не научихме как той е започнал и как завършва: все сме по средата. “Майко, това не е точно така,” казва дъщерята най-сетне. “Господин Уолкър никога не е казвал” – но гласът на баща й избухва отново. Той говори на сина си за организацията на кралските военновъздушни сили. Така се продължава, докато или свещеникът, или неговата жена кажат нещо нелепо, на което момичето или момчето протестират и настояват несъгласието им да бъде чуто. Истинските умове на младите най-накрая са приведени в действие. Те говорят бурно, бързо, презрително. Те имат фактите и логиката на своя страна. Следва ответно разпалване от страна на родителите. Бащата беснее; майката е (о, какъв ход на кралицата на дома!) “наранена” – с патос на жертва отстоява ценността си. Дъщерята става иронична. Бащата и синът, взаймно пренебрегвайки се един друг, започват да ми говорят. Обедното празненство е в руини.

Споменът за този обeд ме тревожи през последните пет минути на проповедта. Аз не съм разтревожен от факта, че практиката на свещеника се различава от неговото наставление. Това без съмнение е тъжно, но не е фатално за целта. Както казва д-р Джонсън, наставлението може да е много искрено (и нека добавим – много полезно) там, където практиката е много несъвършена[1], и само един глупак може да пренебрегне докторските предупреждения за алкохолно натравяне само защото самият доктор пие доста. Това, което ме тревожи, е фактът, че свещеникът изобщо не ни казва, че семейният живот е труден и че като всяка форма на живот има своите свойствени изкушения и зарази. Той продължава да говори така, сякаш домът е панацея, магическо заклинание, което от само себе си е длъжно да създаде щастие и добродетел. Бедата не е, че той е неискрен, а че е глупак. Той не говори от свой собствен опит за семейния живот: той просто автоматично възпроизвежда сантиментална традиция – и се оказва, че това е измамна традиция. Ето защо и конгрегацията престана да го слуша.

Ако християнските учители желаят да призоват християните към домашен живот – и аз вярвам, че хората трябва да бъдат призовани към него – първата необходимост е да спрат да разправят лъжи относно семейния живот и да ги заменят с едно по-реалистично учение. Може би фундаменталните принципи ще бъдат нещо подобно.

1. От Грехопадението насам никаква организация или какъвто и да е начин на живот нямат естествената тенденция да вървят в правилната посока. През Средновековието някои хора мислели, че само ако влязат в някой религиозен орден, ще станат автоматично святи и блажени: цялата местна литература от този период е като ехо на тази фатална грешка. В деветнадесети век някои хора смятали, че моногамният семеен живот би ги направил автоматично святи и блажени; безжалостната антисемейна литература на модерните времена – Самюъл Бътлър, Гос, Шоу – ни снабдиха с отговора. И в двата случая “разобличителите” са изхождали от погрешни принципи и са забравяли максимата “abusus non tollit usum”[2]; но и в двата случая те са били прави относно самия факт. И семейният, и монашеският живот са били често отвратителни, но трябва и да се отбележи, че сериозните защитници и на двете са напълно наясно с опасностите и са освободени от сантименталната илюзия. Авторът на “Подражанието на Христа” знае (най-добре от всеки) колко лесно монашеският живот тръгва по погрешен път. Шарлот Йонг напълно ясно показва, че домашният живот не е паспорт за небето на земята, а призвание, изискващо усилия – море, пълно със скрити скали и смъртоносни ледени брегове, море, което може да бъде пребродено само от този, който използва небесна карта. Това е първата точка, по която трябва да сме напълно ясни. Семейството, както и нацията, може да бъде предложено на Бог, може да бъде покръстено и изкупено и така да се превърне в проводник на определени благословения и определена благодат. Но като всичко, което е човешко, то се нуждае от изкупление. Неизкупено, то ще създаде само определени изкушения, само развала и нещастия. Милосърдието започва у дома…но също и немилосърдието.

2. Под покръстване или освещаване на семейния живот ние трябва да имаме предвид нещо много повече от запазването на “любовта” в смисъла на естествена привързаност. Любовта (в този смисъл) не е достатъчна. Привързаността, отделена от милосърдието, не е източник на трайно щастие. Оставена на своята природна склонност, привързаността става най-накрая ненаситна, заядливо внимателна, ревнива, изтощителна и боязлива. Тя се тресе от агония, когато предметът отсъства, но не е възнаградена от някаква продължителна радост, когато предметът присъства. Дори на трапезата на свещеника привързаността беше отчасти причина за свадата. Този син би понесъл търпеливо и с чувство за хумор у всеки друг стар човек глупостта, която го вбеси у баща му. Именно защото него все още (по някакъв начин) го е грижа, именно затова е нетърпелив. Жената на свещеника не би била толкова хленчещо самосъжалителна, каквато е сега, ако (по някакъв неин си начин) не обичаше семейството: продължителното й разочарование от нейното продължително и безмилостно изискване за симпатия, за привързаност, за оцененост й е помогнало да я направи това, което тя е. Не мисля, че този аспект на привързаността е достатъчно разгледан от най-известните моралисти. Ненаситността да бъдем обичани е страшно нещо. Някои от тези, които твърдят (и то почти с гордост), че живеят само за любовта, достигат накрая дотам, че живеят в постоянна засегнатост, обида и яд.

3. Ние трябва да осъзнаем досадната клопка в онази характеристика на семейния живот, която толкова често свободно е излагана на показ като негова основна привлекателност. “Точно там ние сме такива, каквито в действителност сме: там ние можем да отхвърлим маските и да бъдем себе си.” Тези думи в устата на свещеника бяха просто прекалено директно истинни и той показа на трапезата какво те означаваха. Извън собствения си дом той се държи с хората с обикновена любезност. Той не би прекъсвал никой друг млад човек така, както прекъсваше сина си. Той не би говорил в друго обкръжение самонадеяни безсмислици по теми, по които той е напълно невеж: или ако го би сторил, би приел забележката с добро настроение. Всъщност той оценява дома като мястото, къдете може да е “самият себе си” в смисъл – където може да погази всички задръжки, които цивилизованото човечество е сметнало за задължителни за осъществяването на нормално социално общение. И това, мисля си, е много често срещано явление. Това, което преди всичко различава домашния от обществения разговор, е със сигурност много често чисто и просто откровената грубост на първия. Това, което отличава домашното поведение, често е неговата себичност, немарливост, грубост и дори бруталност. И често ще се случи, че тези, които най-шумно възхваляват семейния живот, са най-големи виновници в това отношение: те го възхваляват – те са винаги доволни да се приберат у дома, мразят външния свят, не могат да понасят гости, не могат да понасят да се срещат с хора и т.н., защото свободата, на която са се отдали у дома най-сетне ги е направила негодни за цивилизованото общество. Ако те практикуваха някъде другаде единственото поведение, което сега намират за “естествено”, те чисто и просто биха били оборени.

4. Как, следователно, трябва да се държат хората у дома? Ако човек не може да бъде спокоен и неотбранителен, не може да бъде “самият себе си” в своята собствена къща, къде другаде би могъл? Това е, признавам си, трудността. Отговорът е обезпокоителен. Никъде под това небе човек не може да сложи безопасно юздите на врата на коня. Никога няма да е основателна претенцията да бъдем просто “себе си”, докато тези себе-та не станат Божии синове. Точно това сякаш е скрито в християнския химн – “Християни, не се стремете още към покой.” Това не означава, разбира се, че не съществува разлика между семейния и обществения живот. Това означава само, че семейният живот има свои собствени правила на любезност – много по-интимен, по крехък, по-чувствителен и следователно по-труден за спазване кодекс, отколкото този на външния свят.

5. Най-сетне, не трябва ли да учим, че, ако домът трябва да е проводник на благодатта, той трябва да е и място с правила? Не може да съществува съвместен живот без правилник. Алтернативата на правилото не е свободата, а незаконната (и често несъзнателна) тирания на най-егоцентричния член на семейството.

С една дума, не трябва ли или да спрем да проповядваме семеен живот, или да започнем да го проповядваме сериозно? Не трябва ли да изоставим сантименталните възхвали и да започнем да даваме практически съвети относно висшето, трудното, прекрасното и рисковано изкуство да създадеш наистина християнско семейство?



[1] Джеймс Босуел, Животът на Джонсън, том 4, стр. 397

[2] Злоупотребата не разрушава правилната употреба




Преводът е направен по: C. S. Lewis, The grand miracle and other selected essays on theology and ethics from God in the dock, Ballantine books, New York, 1970

Коледна проповед, Уилям Пейли


Малцина са може би хората, които свързват името на автора на телеологическото доказателство за съществуването на Бога с християнски проповеди. С аргумента на Уилям Пейли за целесъобразността в природата често се спекулира заради една от аналогиите, които прави - тази с часовника. Изтръгвайки тази една единствена аналогия от цялостния контекст на творчеството му, много хора го причисляват към прогресисткия деизъм, според който Бог не се интересува от света, след като го е създал. Всъщност истината е малко по-различна; през по-голямата част от живота си Пейли е архидякон на Карлайл, а прословутото произведение, от което е извлечен примерът с часовника ("Естествена теология"), е замислено преди всичко като апология на доктрината за сътворението, но по научен път, чрез "съзерцание на творението" (както ни учи и ап. Павел, Римляни, гл. 1).

Конкретната проповед, изнесена на Рождество, привлече вниманието ни най-вече заради възхищението у Пейли от личността на Христос, възхищение, преминаващо в призив да отдадем сърцата и умовете си на Него.





Матей, XXVII, 54

Наистина този беше Син на Бога

Чудното рождение на нашия Спасител и още по-чудодейният му живот го отличават от всеки човек, явил се някога на света. Историята не ни предоставя нищо подобно на Него – и чудесата Му, без съмнение, създават непоколебимата ни увереност, че “Той беше изпратен от Бога”. Той защити тези божествени претенции със своето дело: чудесата на Неговото рождение бяха последвани от подвизите на Неговия живот. Това беше и причината, поради която Неговите последователи повярваха в Него по онова време; и това трябва да е причината да вярваме в Него през всички векове.

Но с буден дух трябва да признаем, че съществува и друга причина да вярваме в Него, дори далеч по-внушителна, а именно съвършенството на Неговия характер. В това отношение той се издига и над най-добрите хора, за които имаме някакво знание. Това би могло да се очаква от толкова велик пратеник, от Божия пратеник.

Пилат каза за Христос: “Аз не намирам никаква вина в този човек”, и това беше истината; нито един, който е изследвал Неговата история, не е бил способен да отправи и едно едничко обвинение спрямо поведението Му. Самообладанието Му и начинът Му на живот са извън всякаква критика. От първия момент на своето рождение (което почитаме в този ден) до последната своя агония на кръста той ни веднъж не се прояви погрешно; ни веднъж “не изрече лъжа с устните си”. И все пак това все още е само отрицателен вид съвършенство; но забележете, че и това е повече от онова, което може да се каже за всеки човек, който се е раждал някога. Ала все пак, въпреки че нещо толкова необикновено не може да се открие в никой друг човек, то съставя много малка част от това съвършенство, което принадлежи на нашия Господ Исус. Той не просто бе лишен и от най-малките недостатъци, но и притежаваше и практикуваше всяка възможна добродетел, която беше в съгласие с Неговото положение; и тук също добродетелта блестеше в най-високата възможна степен на съвършенство. В частност ние може да спрем погледите си върху следните черти на Неговия характер, а именно – усърдието в Неговата служба, пълната Му покорност пред волята на Неговия Небесен Баща. Те съставяха Неговата благочестивост. После, състраданието, благостта, грижата, нежността, които той проявяваше към целия човешки род, дори и към най-лошите грешници и към най-заклетите си врагове. Те съставяха, ако такива качества могат да съставят, несравнимото Му великодушие. И още: съвършената власт, която Той имаше над своите страсти; и удивителното благоразумие, с което Той избягваше всички капани, които бяха поставяни пред Него; мъдростта, праведността на Неговите отговори; чистотата и благородството на поведението Му; приветливостта и в същото време достойнството на държанието Му; мекотата, с която порицаваше грешките, предразсъдъците и провалите на своите ученици; самообладанието, в което постоянстваше дори и под най-яростните провокации на своите врагове; търпението, спокойствието на духа и кротостта, с които Той изтърпяваше и най-жестоките обиди, и най-тежките унижения; твърдостта, която Той показа пред най-болезнената и позорна смърт, която човешкото остроумие може да измисли и човешката злост да наложи; и божествено милосърдната молитва, която Той отправи за своите убийци насред агонията си, “Отче, прости им, защото те не знаят какво правят.”; всичко това превръща главата и основателя на нашата религия без съмнение в най-великия, съобразно истинското величие; най-мъдрия, съобразно истинската мъдрост; и във всяко отношение най-съвършения сред хората.

И все пак собствено присъщата служба на нашия Господ бе тази на публичния учител. В този образ, следователно, ние също трябва да виждаме Него. И на първо място, колко удивителен, колко вдъхновен и от какъв източник трябва да е вдъхновен духът на такъв Човек, който може да се занимава с такива дълбоки мисли в такива лоши условия, мисли, способни да преобразят целия свят – свят, раздиран по това време между атеизма и суеверието; но свят единодушно отдаден на греха; раздвоен вероятно относно формите на идолопоклонство, но всеобщо отдаден на страстите си и низките си желания; план, казвам, да обучиш не просто няколко слушатели, не просто няколко конгрегации, не просто няколко градчета, не само една определена страна или нация, а целия човешки род; тъй като до тази степен се простря Неговия план, не Неговото лично служение, а планът на Неговата религия. Със сигурност такъв замисъл може да се открие само в Божия Син. И в изпълнението на този огромен замисъл какво благоволение без подлост, какво величие без гордост, каква твърдост без твърдоглавие, какво усърдие без язвителност, какво благочестие без суеверие демонстрира нашият Господ! В Неговите разговори и наставления всичко бе спокойствие. Никакви ненужни емоции, никакво насилие, никакво вълнение, когато Той произнасяше най-възвишените и трогателни доктрини и най-утешителните или най-страшните предсказания. Пророците преди Него отпадаха и се изгубваха под посланията, които получаваха отгоре – толкова силно беше впечатлението, толкова неравностойна тяхната сила; но истините, които надхвърляха Божиите служители, бяха сродни и близки на Божия Син. Той беше изпитван по всякакъв начин – от злите хора; от най-злия (дявола); от слаби или неистински приятели, както и от открито заявени врагове. Той доказа, че е по-горен от всяка измама, от всяко изкушение, от всяка трудност.

Питано е и винаги ще се пита: “откъде имаше този човек подобна сила – и каква е тази мъдрост, която Му е дадена?”. Той не е имал нито средствата, нито възможността да култивира разума си или да усъвършенства сърцето си. Той беше роден, както свидетелства и историята, в лоши, в бедни условия на живот. Той беше без образование, без модели на образованост, по които да се извайва – модели от своето собствено време и от своята страна, но и от някакви летописи за отминали епохи, които са можели да попаднат в ръцете Му (бел. прев. тук Пейли вероятно няма предвид старозаветната литература, защото е ясно и според Евангелията, че Христос още от малко дете се интересува от нея и живо я изучава, пр. Лука, гл. 2). И все пак, въпреки тези огромни несполуки – несполуки на обикновен смъртен човек - Той постоянства по време на един най-неповторим и труден живот в такава мъдрост и такава добродетел, които никога преди това не са се намирали заедно; и можем да кажем, че никога отнова няма да се обединят в друго човешко същество.

Историята на нашия Господ е дадена в Евангелията по много ясен, неукрасен начин – и толкова по-добре. Усеща се израз на божествена откровеност, на простота и на устойчива и неприкрита истина във всичко, което е разказано. Нищо не е изработено изкуствено: няма стремеж да се поставят нещата в най-благоприятна светлина; няма почти никаква панегиричност, или много малко: никаква грижа да се пребивава само в най-благоприятните, най-поразителните, най-забележителните страни от характера на нашия Спасител. Тези обстоятелства, прибавени към цялостния ход и маниер на евангелистките писания, доказват, че те са следвали истината и факта и нищо друго. Отвори тогава Библията пред теб, съзерцавай характера и личността на нашия Господ Исус Христос, както ясно и честно са изложени те там.

Ако Исус е Божият Син, тогава всяко нещо, на което Той е учил, идва при нас с величието и светостта на божествен авторитет; и изисква от всеки истински ученик на Христос безрезервна вяра и безрезервно подчинение. Христос предаде всички свои доктрини в Божие Име – всички те, следователно, трябва да бъдат приети. Той не е дал на никой човек разрешение да възприеме толкова, колкото смята за подходящо. Той не е позволил на никое човешко същество да “прибави или да отнеме нещо от тях”. Ние не можем да приемем едно предписание и да отхвърлим друго; не можем да примем едно точка на вярата и да отхвърлим друга; всички те са подпечатани от един и същи авторитет и авторитетът е решаващ. Може да има истини, много несъвършено възприети от нашите крайни мисли. Няма нищо изненадващо в това; напротив, естествено и логично е да е така в Откровение, споделено от това невнятно Същество, “Великия и Всемогъщия, обитаващ вечността”. Но ние имаме следното за наше упование и успокоение: ние имаме небесна закрила, ние можем да предадем себе си безрезервно в Неговите ръце и да подчиним нашите преценки с пълно доверие на Неговото водачество; понеже Той “е Пътят, Истината и Животът” ние трябва да Му се подчиним както с разума си, така и с волята си.

“Нека, следователно”, според силния израз на Апостола, “да подчиним всяка мисъл на Христос, приемайки с кротост посаденото слово, което е способно да спаси душите ни.”



Преводът е направен по: William Paley, Sermons on various subjects, London, 1825