вторник, 1 февруари 2011 г.

Истина и толерантност, мисли за религията и етиката от Махатма Ганди








Под религия аз нямам предвид формалната религия или общоприетата религия, а тази, която е в основата на всички религии, която ни довежда лице в лице с нашия Създател.


Но добронамерена или злонамерена е тази Висша Сила? За мен тя е изцяло добронамерена. Тъй като мога да видя как насред смъртта животът упорства, как насред лъжата истината устоява, как насред тъмнината има светлина. Ето защо и заключавам, че Бог е Живот, Истина, Светлина. Той е Любов. Той е Върховен Бог.


Но не е Бог този, който задоволява само интелекта. За да бъде Бог Бог, той трябва да покори сърцето и да го преобрази. Той трябва всецяло да изрази себе си и в най-малките жестове на своя поклонник. Това е възможно само чрез истинско осъзнаване на истината, непостижима за петте сетива. Сетивните възприятия могат да бъдат измамни, колкото и реални да ни изглеждат на пръв поглед. Когато обаче има осъзнаване отвъд сетивата, то е непогрешимо. Просветлението се доказва не чрез външни свидетелства, а чрез преобразения характер на този, който е усетил Божието присъствие в себе си. Такова е истинното свидетелство на неизброими пророци и мъдреци от много страни и различни епохи. Да отхвърлиш това свидетелство е равнозначно на това да се отречеш от истината за себе си.


За мен Бог е Истина и Любов; Той е етика и морал; Той е безстрашие. Той е Източникът на Живота и Светлината и все пак е отвъд тях. Бог е съвест. Той е дори атеизма на атеиста... Той трансцендира речта и разума. Той е личен Господ за тези, които се нуждаят от личното му присъствие. Той е въплътен Бог за тези, които се нуждаят от допира му. Той е най-чистата същност. Той просто Е за тези, които имат вяра. Той е всичко за всички. Той е в нас, но и отвъд нас...


Аз съм само една окаяна, борбена душа, копнееща да бъде ИЗЦЯЛО добра – изцяло истинна и изцяло безстрастна (лишена от гняв и омраза) в мисъл, слово и действия. Но съм и душа, която все не успява да достигне идеала, който съзнава като истина. Изкачването е болезнено, но тази болка е едно положително удоволствие за мен. Всяка стъпка ме кара да се чувствам по-силен и по-готов за следващата.


Стремя се да виждам Бог чрез службата си на човечеството, тъй като знам, че Той не е нито на небето, нито някъде долу, а във всеки един от нас.


Религиите са различни пътища, срещащи се в една точка. Какво значение има, че тръгваме по различни пътища, след като стигаме до една и съща цел? В действителност, има точно толкова религии, колкото и индивидуалности.


Ако човек достигне до сърцето на своята собствена религия, той е достигнал до същността и на всички останали.


След дълъг размисъл и опитност аз стигнах до извода, че (1) всички религии са истинни; (2) всички имат по някоя грешка; (3) и че всички са ми точно толкова скъпи, колкото моя собствен индуизъм, точно както всички хора трябва да са ни скъпи като роднини. Благоговението ми към останалите вероизповедания е същото като благоговението ми към моето собствено; затова и не ми минава мисъл за покръстване на друговерците.


Също както дървото има само един дънер, но множество клони и листа, така съществува само една истинска и съвършена Религия, разклоняваща се поради човешкото многообразие. Единствената Религия е отвъд словото. Несъвършените хора обаче я обличат в думи, за да господстват, а техните думи на свой ред се интерпретират от също толкова несъвършени читатели. Чия интерпретация е правилната? Всеки е прав за себе си, но не е възможно всички да са се объркали. Оттук възниква и необходимоста от толерантност, която НЕ означава безразличие към нашата собствена религия, а по-интелигентна и по-чиста любов към нея. Истинската толерантност ни дарява с духовно проникновение, което е толкова далеч от фанатизма, колкото Северния от Южния полюс. Истинското познание за религията събаря преградите между две вери.


Желанията и мотивите ни могат да се разделят в две графи – себични и несебични. Всички себични желания са неморални, докато желанието да се развиваме с оглед на това да бъдем по-полезни на другите е изцяло морално. Най-висшият морален закон гласи, че ние неуморно трябва да се трудим за доброто на човечеството.


Аз не поддържам възгледа, че всичко древно е добро само защото е древно. Не се отказвайте от дадената ви свише способност за размисъл, когато се изправите пред някаква древна традиция. Всяка традиция, която е несъвместима с морала, трябва да бъде прокудена. Отхвърлянето на хората от по-нисшите касти (бел. прев. забранaта дори да се докосваш до тези хора, които са провъзгласени за untouchable) може да се смята за древна индуистка традиция, също както и детското вдовство или браковете на деца, но въпреки това те си остават отблъскващи вярвания, суеверни практики. Аз бих заличил на часа подобни традиции, ако имах тази власт.


Аз съм неудържим оптимист, тъй като вярвам в себе си. Това звучи много арогантно, нали? Но го казвам от дълбините на смирението. Вярвам във висшата божия сила. Вярвам в истината. Следователно, нямам съмнения относно бъдещето на моята държава или относно бъдещето на човечеството.


Преводът е направен по: All men are brothers – life and thoughts of Mahatma Gandhi, compiled and edited by Krishna Kripalani, 1969

вторник, 8 юни 2010 г.

Вярата, която спасява; Джеймс Алън


Казвано е неведнъж, че животът и характерът на човека са резултат от неговата вяра; но също така се знае, че вярата няма нищо общо с живота на човека. Всъщност и двете твърдения са верни. Противоречието и несъвместимостта на тези две твърдения са само привидни и бързо се разсейват, когато си припомним, че съществуват два изцяло различни вида вяра, а именно – да вярваш с главата си и да вярваш със сърцето си.


Умствената, интелектуалната вяра въобще не е фундаменталната и причиняващата; тя е повърхностна и последваща. Това, че този вид вяра няма никаква сила върху оформянето характера на човека, е очевидно за всеки обикновен наблюдател. Да вземем, например, шестима души от някое верозиповедание. Те не само поддържат обща теологическа вяра, а изповядват и съвсем еднакви убеждения във всеки елемент, но въпреки това техните характери са безкрайно различни. Единият ще бъде също толкова благороден, колкото другият е неблагороден; един ще е мек и възпитан, а друг – груб и раздразнителен; един ще е честен, друг – не; един ще се отдава на определени навици, които друг категорично ще отхвърля и така нататък. Всичко това ясно посочва, че теологическата вяра не е от най-значимите фактори в човешкия живот.


Теологическото убеждение на човека е просто неговото интелектуално мнение за вселената, Бог, Библията и т.н., а зад и под това умствено верую лежи здраво вкоренена скритата, тиха вяра на неговото сърце; и именно тази скрита сила оформя и насочва целия му живот. Именно това скрито убеждение прави нашите шест души, независимо от общата им теология, да бъдат толкова разнородни в своите действия – те просто се различават, що се отнася до жизнено важното убеждение на сърцето.


Какво, следователно, представлява тази скрита вяра на сърцето? Тя е това, което човек обича, към което се придържа и което подхранва дълбоко в душата си; защото той обича, придържа се и подхранва тези неща понеже вярва в тях; а вярвайки в тях, той ги практикува; затова и животът му е следствие от неговата вяра, но тази вяра няма никакво отношение към определено кредо, съдържащо неговото интелектуално убеждение. Човек не би се придържал към нищо, ако не вярва в него; вярата винаги предшества действието. Затова и човешките дела, човешкият живот – те са все плодове на неговата вяра.


Свещеникът и Левитът, които подминават ранения и безпомощен човек, са се придържали, без съмнение, много силно към теологическите доктрини на техните бащи – това е била интелектуалната им вяра. Но в своите сърца те не са вярвали в милостта и затова са живели и действали според тази си вяра. Добрият Самарянин може да е имал, а може и да е нямал определени теологически убеждения - не е било и потребно да има такива. Но в своето сърце той е вярвал в милосърдието и е действал съобразно това си убеждение.


Строго погледнато, съществуват само две убеждения, които живо засягат живота на човека – това е вярата в доброто и вярата в злото. Този, който вярва във всички тези неща, които са добри, ще ги обича и ще живее в и чрез тях; този, който вярва в нещата, които са нечисти и себични, ще ги обича и ще се придържа към тях. Дървото се познава по плодовете.


Убежденията на човек относно Бог, Исус и Библията са едно нещо; животът му, изразен в неговите действия, е нещо друго. Следователно, теологическите убеждения нямат значение. Но мислите, които таим; нагласата на духа ни към другите; нашите действия – тези и само тези определят и доказват дали сърцето на човека е прикрепено към правилното или погрешното.

Преводът е направен по: James Allen, Above Life's Turmoil, 2006

N.B. На следния сайт можете да четете абсолютно безплатно всички произведения на Джеймс Алън на английски: http://jamesallenlibrary.com/

сряда, 19 май 2010 г.

Четири житейски закона, разпръскващи фантомите на страха (Сър Джон Темпълтън)


“Светлината на разума разпръсква фантомите на страха” (Ели Харолд)



Един възрастен мъж привикал трите си деца и им казал: “Животът ми на Земята е близко до своя край. Аз имам много малко материално богатство, което да ви оставя. Все пак нося със себе си и четири житейски закона, които, с изключение на вас самите, са били най-ценните ми богатства за дълги години. Ако приемете тези съкровища в сърцата и умовете си, бихте могли да сте сред най-щастливите хора на света. И истинското щастие ще ви отведе далеч в живота.

Трите му деца отвърнали в унисон, “Кажи ни, татко. Какви са съкровищата?” Старецът се усмихнал в замяна на всеки един от тях и продумал: “Първо, изпълнете сърцата си с безгранична любов. Когато сърцето на човека е пълно с любов, няма място за второстепенни неща. Няма място за страх в любовта. Съвършената любов прогонва страха. Страхът носи със себе си болките на осъждението и никой, който се страхува, не е достигнал все още съвършенството на безграничната любов. Обичайте враговете си и правете добро на всички, а любовта ще донесе собствената си отплата. И най-вече, не само се стремете да излъчвате любов към всички, които срещате, но също така помагайте на другите да се възраждат чрез любовта.”

“Второ, изпълнете ума си с разбиране. Когато умът на човека търси знание за всяка част от Божието творение, няма място за страха. Светлината на разума разпръсква фантомите на страха, които не са нищо повече от мрачни призраци, населяващи пределите на бездейния ум. Научете се да разпознавате илюзиите, обкръжаващи страха. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, а и на вас никога няма да ви липсват средствата да се справите с която и да е ситуация. Духът винаги е присъстващ.”

“Трето, изпълнете умовете и сърцата си с благодарност. Оценявайте това, което имате, и бъдете благодарни за мястото, на което се намирате във вашето духовно пътуване. Всеки от вас е благословен с много дарове и благодарността ще продължи да изпълва сърцата ви с радостно чувство на приемане и ценене на всичко, което се появява на пътя ви. Прекарвайте време, предлагайки подкрепа на тези, които може да се окаже, че не са такива късметлии. Независимо колко богат или беден е човек, всеки може да дари нещо на другиго. Това може да ви помогне да разширите хоризонтите си в много различни сфери на живота. Ако точно в този момент създадете в съзнанието си място за благодарност и възхваление, няма да остане пространство за страха, и вие може да заживеете още по-радостно в настоящия момент.”

“Най-сетне, гордейте се с това, което сте, и с това, което сте извършили, но го балансирайте посредством духа на дълбокото смирение. Ако откриете, че таите мисли на надменност и самонадеяност, припомнете си закона за смирението, преди вселената да ви го е припомнила! Смирението е път към по-дълбоко разбиране. Творецът обича всички нас еднакво и любовта му е неизчерпаема. Неговият Дух е подобен на воден поток, а ние сме като прекрасни извори, захранвани от Неговите речни води. Всеки един от нас е такъв извор и наша е задачата да пазим проливите отворени, за да може Божият Дух да се носи свободно. На всеки един от нас му е била дадена свободна воля и ум, който в самия себе си е творческа сила. Помнете все пак, че хората са само мънички, преходни части от реалността, части от безграничния, безвремеви Творец, Когото някои наричат Бог. Бог надвишава безкрайно всяко човешко понятие и е отвъд човешкото разбиране.”

“Мои възлюбени деца, обширен е килимът, който Бог е постлал за вашите съдби, и красиви са цветовете, които Той е дал на всеки един от вас. Радвайте се толкова често, колкото можете. Бъдете преизпълнени с блясъка на божествената любов. Нека очите ви да искрят с гения на безкрайния Ум. Обсипвайте вашия свят с мисли, чувства, думи и дела, които свидетелстват, че сте деца на вселената!”

С тези думи старецът събрал децата си в своите обятия и любовта избърсала сълзите от очите на всинца!

Всеки път, когато престанем да гледаме страха в очите, можем да се сдобием със сила и смелост и да израстваме уверени. Защо се случва така? Би ли могло поведение, основано на страха, да открехне някога вратата на успеха в която и да е фаза от нашия живот? Как бихме могли да преобразуваме неприятните за нас самите реакции, основани на страха, в благословения за нас и за другите? Как може поемането на отговорност за ситуациите в живота ни да ни помогне да премахнем мислите и чувствата, породени от страха? Как би могла една позитивна и радостна мисловна нагласа да прогони мрачните мисли? Каква роля може да играе молитвата/медитацията в освобождаването от страха? Как би могло посрещането дори на най-трудните ситуации със спокойствие, търпение и разбиране да отстрани съмнението и страха?...


Преводът е направен по: Sir John Templeton, Wisdom from World Religions – pathways toward Heaven on Earth, 2002

понеделник, 22 март 2010 г.

Духовни стихове за вяра, надежда и любов (от Марто)

















БАЛКОНЪТ МИ ГОВОРИ

Следобед е... Балконът ми говори.
На мене - слепия - разказва за живота;
за изгреви, посрещнати без щори,
за залези, проводени с охота
до гарата...и обещали да се върнат;
за небеса, по-нежни от коприна,
които галят и сърцата от цимент;
за птици, пеещи в комина,
за просяци, без пукнат цент,
но със трохи в джобовете - за гълъби...;
за пътища, обрасли със съдби,
за куфарите, вечно пълни със надежди,
за хора грешни и потайни, ала нивга зли,
за смехове, кавги, раздели, срещи,
редуващи се без закон във недоплетените прежди...
Събудих се. Балконът спеше.
Завих го през глава и се прибрах.
На заранта разбрах, че съм прогледнал.
Приготвих куфара, излязох и запях.



ПРОЛЕТНО

И сякаш никога не е била
такава пролет, пълна със утеха!
И сякаш винаги ще е така,
когато в сън отмине нашата несрета!
Овошките ще носят вечен цвят,
изпълващ с аромата си душите,
които също ще цъфтят,
защото ще са вечни дните.
Животни кротко ще пасат
тревата - мир от сочните поляни.
А хората смирени ще вървят
по топли улици с любов застлани.
И храм ще бъде всеки кът,
а вътре - светлина - покорство.
Живот и Истина, и Път
ще славим всички без притворство.
Сънят ни - хор от гласове /на ангели/,
които ще ни будят със целувка.
Денят ни - вечно млад, без страхове,
защото Бог ще ни сроди с милувка.

И бъдещето ще е настояще,
извезано в безсмъртно колело.
Във него всички ще сме зрящи,
защото "аз" и "ти" ще са едно.
Агнецът ще ни е покой,
а ние ще омиваме крака -
без фалш, без театър, без порой
от маските на призрачна мъгла.
Най-сетне: Няма да живеем на хартия!
Дърветата ще бъдат ценни същества.
А то без друго словото е жива свята сила,
с която Любовта сразява всякаква лъжа.


ЗАВРЪЩАНЕ

Да се завърнеш...ала где?
Когато пътищата вече са изминати.
Когато песента ти се опитва да замре.
Когато няма даже жар в камините.
Когато давиш се във кърваво море,
облечен в чумата "единствено" с любов.
Да се завърнеш...ала где?
Когато майчица продала е имота,
за да спаси душата от позор.
Когато счупени сълзят иконите -
последен пристан за изстрадалия взор.
Когато всеки спомен е илюзия.
Да се завърнеш...ала где?
Във себе си се връщай, скитнико,
където пътищата са без край.
Във себе си поспри и вслушай се,
но не заключвай новопостроения си Рай.
А закърпи балтона си със обич
и приготви за чумавите нежност.
Скови си лодка, сътвори си музика
и приюти света във свойта свята крепост.

понеделник, 9 ноември 2009 г.

“Вслушай се в живота си – размишления за всеки ден от Фредерик Бюхнер”


Спомняй си

Когато си спомняш за мен, това значи, че носиш нещо от това, което съм аз, с теб; това значи, че съм оставил някакъв белег от това, което съм, върху това, което си ти. Това значи, че ти можеш да ме извикаш в съзнанието си, дори и между нас да стоят безброй години или огромно разстояние. Това значи, че, ако се видим отново, ти ще ме познаеш; че дори след като аз умра, ти все още ще виждаш лицето ми и ще чуваш гласа ми, и ще ми говориш в сърцето си.

Защото, докато си спомняш за мен, аз никога няма да бъда изцяло загубен. Когато се чувствам най-подобен на призрак, именно твоят спомен за мен ми помага да си припомня, че в действителност съществувам. Когато съм тъжен, твоят спомен е моето утешение. Когато съм щастлив, той е част от причината за това щастие.

Но ако ме забравиш, един от начините, по които си спомням кой съм аз, ще е изчезнал. Ако ме забравиш, част от мен ще си отиде. “Исусе, спомни си за мен, когато отидеш в царството си”, казал добрият разбойник от кръста. В цялото Писание може би няма по-човешки думи, по-добра молитва.


Християнин

Някои си представят християнина като човек, който задължително вярва в разни неща. Че Исус е Божи Син, например. Или че Мария е била девица. Или че папата е непогрешим. Или че всички останали религии са погрешни.

Някои си представят християнина като човек, който задължително прави разни неща – като това да ходи на църква, да бъде кръстен, да се откаже от ликьора и цигарите, да чете Библията, да прави по едно добро дело всеки ден. Има и такива, които си представят християнина просто като Доброто Момче.

Исус е казал: “Аз съм Пътя и Истината, и Живота. Никой не идва при Отец ми освен чрез мен.” / Йоан, 14:6/ Той не е казал, че някоя определена етика, доктрина или религия е пътя, истината и живота, а че Той самият е. Той не е казал, че като вярваш или вършиш определени неща, можеш да дойдеш при Отца, а че само чрез Него се дохожда при Неговия Баща – само като живееш, като участваш, като бъдеш уловен от начина на живот, чието въплъщение е Той. Това е Неговият Път.

Така че възможно е да си на Христовия Път и да носиш Неговия белег, без да си чувал дори за Христос, да бъдеш на своя път към Бога, въпреки че може би ти дори не вярваш в Бог.

Християнинът е този, който е на пътя, дори и не много напред, и който има поне някаква смътна и полузряла идея на кого трябва да благодари. Християнинът не е задължително по-добър от който и да е друг. Той е просто по-добре информиран.


Присъда

Всички ние ежедневно сме съдени. Осъждани сме от лицето, което ни гледа от огледалото в банята. Осъждани сме от лицата на хората, които обичаме, от лицата и животите на децата ни, от нашите мечти. Всеки ден ни заварва на кръстопътя на много пътища и ние сме осъждани както от пътищата, които не сме поели, така и от тези, по които сме тръгнали.

Новият Завет заявява, че в едно непредвидимо време в бъдещето Бог ще спусне последната завеса на историята и че ще дойде Ден, в който всички наши дни и всички наши присъди над нас самите и над другите ще получат на свой ред присъда. Съдията ще е Христос – с други думи, наш последен съдия ще бъде всъщност Този, който ни обича най-много, който ни обича невъобразимо много.

Романтичната любов е сляпа за всичко друго освен за това, което е очарователно и обично, но любовта на Христос ни вижда с поразяваща яснота и ни вижда в нашата цялост. Любовта на Христос толкова силно желае нашата радост, че е безмилостна към всичко, което намалява тази радост. Най-лошата присъда, която Любовта може да произнесе, е да се вгледаме в страданието, което тази Любов е претърпяла заради нас – страдание, което всъщност е и нашата оправдателна присъда. Справедливостта и милосърдието на Съдията са в крайна сметка едно.


Който търси, намира

В евангелието от Лука Исус разказва странна история. В полунощ пристига неочакван гост. Той е гладен, но вие нямате нищо, с което да го нахраните. Затова отивате до къщата на ваш приятел, за да заемете някаква храна. “Не ме безпокой.”, казва приятелят. “Вратата е заключена. Всичките ми деца спят. Не мога нищо да ти дам сега. Отивай си у дома.” Но вие продължавате да му досаждате. Толкова сте упорити, че той в крайна сметка става и ви дава това, което желаете. Тогава Исус добавя: “Защото всеки, който иска, получава; и този, който търси, намира; и на този, който хлопа, ще му бъде отворено.” Смисълът, който влага, изглежда се отнася до това, че тайната на молитвата е в постоянството. Постоянствайте, продължавайте да говорите в мрака и дори никой да не отговори, говорете отново и отново. И най-сетне отговорът ще дойде.

Това може би няма да е точно отговорът, който ние очакваме – някакъв временен мир, някаква лесна сигурност или краят на самотата, за който толкова често сме склонни да се молим. Христос никога не обещава на хората на Земята мир в смисъл на секването на всяка борба и страдание. Всъщност Той ни помага да се борим и да страдаме като Него – в любов и един за друг. Христос не ни дава сигурност в смисъла на нещо от този свят – някаква кауза, принцип или ценност, които да са завинаги. Наместо това Той ни казва, че нищо на този свят не е вечно, че всяка плът е като тревата. Той не ни обещава животи, лишени от самота. Неговият собствен живот е достатъчно свидетелство за това, че в свят, в който има толкова малко любов, любовта е винаги малко или много сама. Наместо всички тези неща, за коите ние сме склонни винаги да молим, аз мисля, че отговорът, който ни дава Христос, е Самият Себе Си. Ако отидем при Него за нещо друго, Той може да ни отговори, но може и да не ни отговори, да ни отпрати без нищо. Но ако отидем при Него заради Самия Него, вярвам, че винаги си тръгваме от там сити, утолили най-дълбокия си глад.


Залез

В един късен зимен следобед, докато отивах на едно занятие, което трябваше да водя, забелязах началото на нещо, което се очертаваше да бъде един от най-прелестните местни залези. Облаците бяха идеално разположени, небето започваше да пламти, а голите дървета бяха черни като сажди срещу него. Когато пристигнах в стаята, лампите, разбира се, работеха, а учениците си говореха, и аз тъкмо щях да започна своята обичайна работа, когато си помислих за залеза вън в зимния сумрак и импулсивно, без предупреждение, загасих лампите в стаята. Не съм сигурен дали някога съм имал по-щастлив импулс. Стаята гледаше на запад, така че, веднага щом стана тъмно, всичко изчезна, с изключение на това, което можехме да видим през прозорците – цялото небе гореше така, сякаш в този момент бе краят на света или неговото начало. Може би си мислите, че някой в стаята е казал нещо. Учителите обикновено не потапят учениците си в подобен мрак и може би бихте очаквали една или две остроумни забележки или поне скърцане на столове, докато хората се обръщат, за да видят дали старата птица не си е изгубила ума най-накрая. Но удивителното бе, че тишината беше тотална, и всички ние стояхме неподвижни толкова дълго, колкото бе нужно на необикновената гледка бавно да отмине.

За повече от двайсет минути никой не отрони и дума. Никой не правеше нищо. Ние просто седяхме в сумрака и наблюдавахме как си отива един ден от нашия живот и няма да бъде нескромно да кажа, че това беше най-хубавото занятие понеже моят принос бе само в това да загася осветлението и да замълча. Аз не съм сантиментален, що се отнася до залезите, когато казвам, че това беше страхотно занятие, защото впрочем залезът не беше най-значимото. Най-хубавото през този час беше незаетостта. Най-хубавото беше в това да отделим неопределено, неразпределено време чисто и просто за да гледаме с очи и сърца в прекресното нещо пред нас, без задължението да построяваме някакви съждения относно него или да го превръщаме в полезен обект по-късно; ние бяхме лишени от всякакви оръдия под ръка, с които да убием времето. Най-хубавото беше също в усещането, че ние не бяхме само отделени индивидуалности, гледащи към зимното небе навън, а че по някакъв начин бяхме единни, гледайки към залеза. Бяхме свързани там само поради факта, че сме хора, бяхме свързани от нашата поразителна незначителност на фона на случващото се вън; бяхме свързани и от нашата любопитна значимост, изправени пред това, което ставаше в тази стая. По начина по който този свят се движи, хората са склонни много по-често да използват думите не толкова като начин за откриване, а по-скоро като начин за прикриване на това кои са те и какво мислят; затова и често само няколко секунди тишина с хора, които не познаваме добре, са способни да ни направят сковани и притеснени. Лишени от нашия вербален камуфлаж, ние се чувстваме невъоръжени и уязвими, затова и започваме да бръщолевим каквото и да е, само и само за да държим тишината надалеч. Но само ако й позволим да бъде, тишината може, разбира се, да бъде общуване на много дълбоко ниво; и този половин час тишина пред залеза беше именно това и това беше може би най-хубавата част от целия спектакъл.


Същината на въпроса

Действителността на младоженеца и булката, която е също тяхната радост, е, разбира се, в това, че те се обичат; но докато сантименталността се опитва да спре дотук и хубаво да се наплаче, искреността трябва да продължи напред с очи поне толкова сухи и лишени от сълзи, колкото да виждат по-надалеч. Те наистина се обичат и в един неприветлив свят е удовоствие да съзерцаваш любовта им, ала любовта като отговор на сърцето на това, което е обично, любовта основно като емоция е само част от това, което християнската сватба празнува, и отвъд тази любов има измерения, които сантименталността не може да види. Тъй като обещанията, които се дават, не са само обещания да обичаме другия единствено когато е очарователен и обичен, а да го обичаме в добро и лошо, в богатство и бедност, в болест и здраве; и това означава да обичаме другия дори и в три и половина сутринта, когато бебето плаче, да се обичаме един друг с поразителна хладина на разума, да се обичаме, когато имаме и сметки за плащане. Любовта, потвърдена на сватбата, не е просто състояние на сърцето, а дело на волята, и обещанието, което любовта прави, е да желае доброто на другия дори ако то понякога е на цената на собственото ни добро – това е истинско обещание.

Дали булката и младоженецът ще заживеят след това щастливо, или никога вече няма да бъдат толкова щастливи, зависи изцяло от това доколко верни ще останат, с помощта и на Божията благодат, на своето обещание; точно както щастието на всички нас зависи от това доколко сме верни на своите обещания, но не само към съпрузите и съпругите си, тъй като дори и несебичната любов, ограничена само до този тесен кръг, може в крайна сметка да се превърне просто в още един вид себе-центрираност на два аза, а не само на един, и още по-непобедима при все това.

Достоевски описва как Алексей Карамазов заспива и сънува сватбата в Кана Галилейска и как това за него е сън на неописуема радост, но, когато се събужда , той прави много любопитно нещо. Той се просва на земята и я прегръща. Той целува земята и през сълзи /които не са сантиментални, защото не са обърнати навътре, а навън/ прощава земята и моли нейната прошка и се врича да я обича вечно. В това в крайна сметка е същината на въпроса; и затова бракът е наречен свещен, защото това смело и решително обещание на мъжа и жената да се обичат и уважават, да си служат взаимно въпреки всички пречки, това обещание на свой ред е насочено извън себе си към нови обещания, това обещание свидетелства могъщо за това какъв трябва да бъде винаги човешкият живот в неговата святост, хуманност и пълнота.


Гордост

Гордостта е любов към аза и в определен смисъл от християнина се изисква да бъде горд; тоест, друг начин да кажем, “Обичай ближния като себе си”, е да кажем, “Обичай себе си като ближен/ближния”. Това не значи, че пулсът ти трябва да се ускорява всеки път, когато поглеждаш в огледалото, също както не се предполага, че той се ускорява всеки път, когато твоят ближен мине под прозореца ти. Това означава просто, че способността ти да работиш за своето собствено добро, независимо от никак неочарователните неща, които знаеш за себе си, е тясно свързана със способността да работиш за доброто на другия, независимо от никак неочарователните неща, които знаеш за него. Това значи, че точно в този смисъл любовта към себе си и любовта към ближния вървят ръка за ръка, също както неприязънта към себе си и неприязънта към ближния. Така например, /а/ колкото повече ненавиждам ближния, толкова повече съм склонен да ненавиждам себе си за това, че ненавиждам него, и него за това, че ме кара да ненавиждам себе си и т.н, и т.н.; /б/ непрестанно съм изкушаван да прехвърля върху ближния си неприязънта, която изпитвам към себе си, също както ако си ударя много силно главата на някоя ниска врата, съм склонен да ударя в замяна първата котка, дете или стол, които са нямали късмета да забележат моите кървясали очи.

Себе-любовта, или гордостта, е грях, когато, вместо да те води до това да споделиш с другите аза, който обичаш, те води към това да държиш аза си в постоянен сигурен депозит. Така ти не само не увеличаваш своята печалба, а и всеки ден ставаш все по-малко интересен.


Преводът е направен по: Listening to your Life – daily meditations with Frederick Buechner, ed. George Connor

петък, 28 август 2009 г.

“Предизвикателството на любовта”

Ден шести

Любовта не е раздразнителна


Дълготърпеливият е по-добър от храбрия и който владее духа си – от завоевател на град. – Притчи, 16:32


Любовта трудно се обижда и бързо прощава. А вие, колко лесно се раздразвате или обиждате? Някои хора имат за мото: “Никога не пропускай изгодна възможност да се почувстваш разстроен заради половинката си.” Когато нещо се обърка, те извличат максимална изгода от случая, показвайки колко наранени или раздразнени са. Ала това е противоположна на любовта реакция. Да си раздразнителен, това значи да си близо до “острието на бръснача”; да си почти намушкан. Раздразнителните хора са винаги готови да отвърнат, да отмъстят.

Когато е под напрежение, любовта не се раздразва, не отвръща с жлъчност и злоба. Дребните проблеми не пораждат крайни реакции. Истината е, че любовта се гневи и се чувства наранена само и единствено когато има някаква законна и справедлива причина за това в очите на Бог. Любящият съпруг ще запази спокойствие и търпение, показвайки по този начин милост и сдържайки гнева си; и дума не може да става да се достига до ярост и насилие. Любящата съпруга не е прекалено докачлива и раздразнителна, а упражнява успешен емоционален самоконтрол. Тя избира да бъде цвете сред тръни и отговаря любезно при трънливи ситуации.

Ако сте водени от любовта, вие ще сте радост за човека около вас, а не грубиян. Затова се запитайте: “Спокоен бриз ли съм или буря, очакваща да се развихри?” Но защо всъщност хората стават раздразнителни? Съществуват поне две важни причини, които допринасят за това:

Стрес. Стресът ви потиска, изтощава енергията ви, отслабва здравето ви и ви приканва да бъдете раздразнителни. Той може да бъде породен от проблеми във взаимоотношенията като спорове, разделение, язвителност; може да е плод на прекомерност: преумора с работа, с игра или прекалени харчове. Най – сетне, стресът може да се дължи на някакъв недостиг: липсата на достатъчно почивка, ядене или упражнения. Често си нанасяме удари сами на себе си с тези кинжали и това ни кара да бъдем лесно дразними.

Животът е маратон, а не спринт – това значи, че трябва да балансирате, да премисляте приоритетите си и да вървите с равна крачка. Твърде често обаче ние изхвърляме предпазливостта си на боклука и се устремяваме с пълна пара напред, правейки това, което смятаме за правилно на момента. Скоро обаче се борим за глътка въздух, брачните ни отношения се разстройват и ние сме готови да се сопнем. Нарастващото напрежение може да разруши нашето търпение и взаимоотношенията ни.

Библията ще ви помогне да избегнете нездравословния стрес. Тя учи, че трябва да допуснем любовта да ръководи взаимоотношенията ни, така че да не се улавяме в ненужни спорове (Послание на ап. Павел до колосяни, 3:12-14). Учи ни да се молим по време на нашите тревоги, наместо да се опитваме сами да се борим с тях (Послание до филипяни, 4:6-7); да споделяме отговорността, когато сме преуморени (Изход, 18:17-23); да избягваме преяждането и всяка прекомерност (Притчи 25:16).

Библията също така призовава да имаме своя шабат, своята еднодневна почивка всяка седмица, което ни позволява да отделим време, за да презаредим, да променим нагласата си и да добавим свеж полъх и ново свободно поле към нашата седмична програма. Като установявате мислено тези допълнителни пространства във вашия план, поставяте сигурни уплътнения между вас и напрежението около вас и намалявате по този начин стреса, който иначе ви държи в бойна готовност в присъствието на вашия съпруг/съпруга. Ала съществува и по-дълбока причина, която може да ви прави раздразнителни:

- Себичност. Когато си раздразнителен, сърцевината на проблема е основно в състоянието на твоето сърце (бел. игра на думи). Затова и Иисус е казал: “От онова, което препълва сърцето, говорят устата.” (Евангелие от Матей, 12:34). Някои хора са като лимони: когато животът ги притиска, те изливат кисел отговор. Други са по-скоро като праскови: когато са под напрежение, резултатът продължава да е все така сладък.

Лесната гневливост е знак за това, че там, където се предполага, че трябва да властва любовта, е налична скрита област на себичност или несигурност. Но себичността носи и много други маски. Похотта, например, е следствие от неблагодарността за това, което имаш, и от избора да ламтиш и да гориш по това, което е забранено. Когато сърцето е похотливо, то лесно става раздразнително и гневливо (Послание на ап. Яков, 4:1-4). Язвителността пуска корени, когато отговаряте по осъдителен начин и отказвате да се справите с гнева. Непреодоленият гняв на язвителния човек се проявява, когато той е провокиран (Послание на ап. Павел до ефесяни, 4:31). Алчността за повече пари и притежания ще ви потиска с неизпълнимите си желания (Първо послание на ап. Павел до Тимотей, 6:9-10). Тези ненаситни желания, съчетани с неудовлетворението, до което водят те, ви карат да нападате всеки, който стои на пътя ви. Надменността ви кара да действате грубо, за да защитите вашето его и репутация.

Тези подбуди никога не могат да бъдат удовлетворени. Но когато любовта влезе във вашето сърце, тя ви успокоява и ви подтиква да престанете да се фокусирате върху себе си. Тя разхлабва сграбчващата ви ръка и ви помага да се отскубнете от ненужните неща. Любовта ще ви подтикне да простите, наместо да задържате злобата; да бъдете благодарни, наместо ненаситни; да сте доволни, наместо да се втурвате към още дългове. Любовта ви окуражава да бъдете щастливи, когато някой друг успява, наместо да не заспивате от завист нощем. Любовта казва “сподели наследството”, а не “бий се със сродниците си.” Тя напомня да поставяме семейството преди повишението на работното място. Във всяко решение истинската любов в крайна сметка понижава нивото на стрес и ви помага да изхвърлите отровата, която действа вътре във вас. Най-сетне тя подбужда сърцето ви да отговори на вашия брачен партньор с търпение и насърчение, а не с гняв и раздразнение.


Днешното предизвикателство

Днес изберете да реагирате на трудните ситуации в брака си по любящ начин вместо с раздразнение. Може да започнете, като решите къде трябва да добавите свободни полета във вашия седмичен план. След това направете списък с всички погрешни подбуди в сърцето ви, подбуди, които трябва да отхвърлите от своя живот.





“Предизвикателството на любовта”

Ден пети

Любовта не е груба


Който става рано и благославя на висок глас ближния си, ще му се счете, като че го кълне. – Притчи 27:14


Нищо не събужда по-бързо раздразнението у другите от това да си груб. Грубостта означава ненужно да казвате или вършите неща, които са неприятни за човека около вас. Да бъдете груби – това значи да действате несъобразително, затормозяващо и дори дразнещо. В брака грубостта може да се прояви по различни начини: от яденето с пълна уста, през лошите навици на хранене като цяло чак до навика да правите саркастични забележки на своя съпруг/съпруга. Както и да гледате на това, на никого не е приятно да бъде с груб човек около себе си. Грубото поведение може да не значи нищо за този, който го практикува, но то е много неприятно за потърпевшите.

Както винаги, любовта има да каже нещичко и относно грубостта. Когато мъжът е воден от любовта, той съвсем целенасочено се държи по начин, който предразполага жена му да се чувства добре в негово присъствие. Ако пък тя наистина иска да го обича, съвсем целенасочено избягва неща, които го потискат или му причиняват неудобство. Основният извод е, че истинската любов се грижи за своите обноски.

Приемайки това, вие можете да придадете свеж полъх на вашия брак. Добрите обноски казват на съпруга/съпругата ви: “Аз те ценя достатъчно, за да упражнявам някаква форма на себеконтрол пред теб. Искам да съм човека, с когото ти е приятно да бъдеш.” Когато позволите на любовта да промени поведението ви – дори и в най-дребните неща – вие възстановявате атмосферата на почит във вашите взаимоотношения. Хората, които практикуват добър етикет, възпитават висока степен на уважение у околните.

В повечето случаи етикетът, който използвате у дома, е доста по-различен от този спрямо вашите приятели или дори спрямо напълно непознати. Вие може да ходите разярени или намусени из къщата, но когато на входната врата се позвъни, я отваряте усмихнати и благи. Така че, ако не позволите на любовта да ви мотивира да извършите необходимите промени във вашето поведение, качеството на вашата брачна връзка сериозно ще страда.

Жените са склонни да бъдат много по-внимателни в определени свои маниери в сравнение с мъжете, въпреки че те могат да бъдат груби по други начини. Затова и цар Соломон е казал, че “По-добре е да живееш в ъгъла на тавана, отколкото в къща, споделена със свадлива жена.” (Притчи, 25:24). Но мъжете са преди всичко тези, които трябва да научат важния урок, за който говори Библията: “Добре е на човека, който е милостив.” (Псалми, 112:5) Благоразумният мъж ще открие какво е уместно и след това ще настрои поведението си съгласно с него.

Съществуват две основни причини, поради които хората са груби: невежество и себичност – все лоши неща. Детето се ражда невежо за добрите обноски и се нуждае от много помощ и обучение. Възрастните разкриват своето невежество на друго равнище. Вие знаете правилата, но може да сте слепи за това как ги нарушавате или да сте прекалено себични, за да не ви интересува въобще това. Всъщност възможно е вие наистина да не осъзнавате колко неприятен може да е животът с вас.

Изпитайте себе си със следните въпроси:

· Как се чувства вашият съпруг/съпруга от начина, по който говорите или действате в тяхно присъствие?

· Как влияе поведението ви на чувството за достойнство и себеприемане на вашата половинка?

· Какво би казал/а вашият съпруг/съпруга: че сте божи дар или че сте по-скоро снизходителен/а и затормозяващ?

Ако мислите, че не вие, а вашата половинка се нуждае от промяна по отношение на грубостта, то вероятно страдате от лош случай на невежество, съпътстван от себичност. Помнете, любовта не е груба, тя ви води към по-висш модел на поведение. Искате ли вашия съпруг/съпруга да престане да върши нещата, които ви дразнят? Тогава време е да престанете да вършите това, което е неприятно за човека до вас. Ще бъдете ли достатъчно сериозни и любящи, за да откриете и избягвате поведението, което прави тежък живота на вашата половинка? Ще се осмелите ли да бъдете приятна личност?

Предлагаме ви три основни ръководни принципа, когато става въпрос за спазване на етикета във вашия брак:

1. Спазвайте Златното правило. Отнасяйте се към вашия брачен партньор така, както искате и той да се отнася към вас. (Евангелие от Лука, 6:31)

2. Без двойни стандарти. Бъдете поне толкова внимателни към вашия съпруг/съпруга, колкото сте обикновено към непознати и колеги.

3. Спазвайте изискванията на почитта. Вземете сериозно предвид това, което вашият съпруг/съпруга ви е помолил да правите или да не правите. Ако имате съмнения кои са тези неща, попитайте го!


Днешното предизвикателство

Попитайте вашия брачен партньор кои три неща във вашето поведение го карат да се чувства неприятно или направо го тласкат към раздразнение. Направете това, без да нападате вашата половинка и без да оправдавате поведението си. Запомнете, че това е картината на нещата от тяхна гледна точка.