понеделник, 9 ноември 2009 г.

“Вслушай се в живота си – размишления за всеки ден от Фредерик Бюхнер”


Спомняй си

Когато си спомняш за мен, това значи, че носиш нещо от това, което съм аз, с теб; това значи, че съм оставил някакъв белег от това, което съм, върху това, което си ти. Това значи, че ти можеш да ме извикаш в съзнанието си, дори и между нас да стоят безброй години или огромно разстояние. Това значи, че, ако се видим отново, ти ще ме познаеш; че дори след като аз умра, ти все още ще виждаш лицето ми и ще чуваш гласа ми, и ще ми говориш в сърцето си.

Защото, докато си спомняш за мен, аз никога няма да бъда изцяло загубен. Когато се чувствам най-подобен на призрак, именно твоят спомен за мен ми помага да си припомня, че в действителност съществувам. Когато съм тъжен, твоят спомен е моето утешение. Когато съм щастлив, той е част от причината за това щастие.

Но ако ме забравиш, един от начините, по които си спомням кой съм аз, ще е изчезнал. Ако ме забравиш, част от мен ще си отиде. “Исусе, спомни си за мен, когато отидеш в царството си”, казал добрият разбойник от кръста. В цялото Писание може би няма по-човешки думи, по-добра молитва.


Християнин

Някои си представят християнина като човек, който задължително вярва в разни неща. Че Исус е Божи Син, например. Или че Мария е била девица. Или че папата е непогрешим. Или че всички останали религии са погрешни.

Някои си представят християнина като човек, който задължително прави разни неща – като това да ходи на църква, да бъде кръстен, да се откаже от ликьора и цигарите, да чете Библията, да прави по едно добро дело всеки ден. Има и такива, които си представят християнина просто като Доброто Момче.

Исус е казал: “Аз съм Пътя и Истината, и Живота. Никой не идва при Отец ми освен чрез мен.” / Йоан, 14:6/ Той не е казал, че някоя определена етика, доктрина или религия е пътя, истината и живота, а че Той самият е. Той не е казал, че като вярваш или вършиш определени неща, можеш да дойдеш при Отца, а че само чрез Него се дохожда при Неговия Баща – само като живееш, като участваш, като бъдеш уловен от начина на живот, чието въплъщение е Той. Това е Неговият Път.

Така че възможно е да си на Христовия Път и да носиш Неговия белег, без да си чувал дори за Христос, да бъдеш на своя път към Бога, въпреки че може би ти дори не вярваш в Бог.

Християнинът е този, който е на пътя, дори и не много напред, и който има поне някаква смътна и полузряла идея на кого трябва да благодари. Християнинът не е задължително по-добър от който и да е друг. Той е просто по-добре информиран.


Присъда

Всички ние ежедневно сме съдени. Осъждани сме от лицето, което ни гледа от огледалото в банята. Осъждани сме от лицата на хората, които обичаме, от лицата и животите на децата ни, от нашите мечти. Всеки ден ни заварва на кръстопътя на много пътища и ние сме осъждани както от пътищата, които не сме поели, така и от тези, по които сме тръгнали.

Новият Завет заявява, че в едно непредвидимо време в бъдещето Бог ще спусне последната завеса на историята и че ще дойде Ден, в който всички наши дни и всички наши присъди над нас самите и над другите ще получат на свой ред присъда. Съдията ще е Христос – с други думи, наш последен съдия ще бъде всъщност Този, който ни обича най-много, който ни обича невъобразимо много.

Романтичната любов е сляпа за всичко друго освен за това, което е очарователно и обично, но любовта на Христос ни вижда с поразяваща яснота и ни вижда в нашата цялост. Любовта на Христос толкова силно желае нашата радост, че е безмилостна към всичко, което намалява тази радост. Най-лошата присъда, която Любовта може да произнесе, е да се вгледаме в страданието, което тази Любов е претърпяла заради нас – страдание, което всъщност е и нашата оправдателна присъда. Справедливостта и милосърдието на Съдията са в крайна сметка едно.


Който търси, намира

В евангелието от Лука Исус разказва странна история. В полунощ пристига неочакван гост. Той е гладен, но вие нямате нищо, с което да го нахраните. Затова отивате до къщата на ваш приятел, за да заемете някаква храна. “Не ме безпокой.”, казва приятелят. “Вратата е заключена. Всичките ми деца спят. Не мога нищо да ти дам сега. Отивай си у дома.” Но вие продължавате да му досаждате. Толкова сте упорити, че той в крайна сметка става и ви дава това, което желаете. Тогава Исус добавя: “Защото всеки, който иска, получава; и този, който търси, намира; и на този, който хлопа, ще му бъде отворено.” Смисълът, който влага, изглежда се отнася до това, че тайната на молитвата е в постоянството. Постоянствайте, продължавайте да говорите в мрака и дори никой да не отговори, говорете отново и отново. И най-сетне отговорът ще дойде.

Това може би няма да е точно отговорът, който ние очакваме – някакъв временен мир, някаква лесна сигурност или краят на самотата, за който толкова често сме склонни да се молим. Христос никога не обещава на хората на Земята мир в смисъл на секването на всяка борба и страдание. Всъщност Той ни помага да се борим и да страдаме като Него – в любов и един за друг. Христос не ни дава сигурност в смисъла на нещо от този свят – някаква кауза, принцип или ценност, които да са завинаги. Наместо това Той ни казва, че нищо на този свят не е вечно, че всяка плът е като тревата. Той не ни обещава животи, лишени от самота. Неговият собствен живот е достатъчно свидетелство за това, че в свят, в който има толкова малко любов, любовта е винаги малко или много сама. Наместо всички тези неща, за коите ние сме склонни винаги да молим, аз мисля, че отговорът, който ни дава Христос, е Самият Себе Си. Ако отидем при Него за нещо друго, Той може да ни отговори, но може и да не ни отговори, да ни отпрати без нищо. Но ако отидем при Него заради Самия Него, вярвам, че винаги си тръгваме от там сити, утолили най-дълбокия си глад.


Залез

В един късен зимен следобед, докато отивах на едно занятие, което трябваше да водя, забелязах началото на нещо, което се очертаваше да бъде един от най-прелестните местни залези. Облаците бяха идеално разположени, небето започваше да пламти, а голите дървета бяха черни като сажди срещу него. Когато пристигнах в стаята, лампите, разбира се, работеха, а учениците си говореха, и аз тъкмо щях да започна своята обичайна работа, когато си помислих за залеза вън в зимния сумрак и импулсивно, без предупреждение, загасих лампите в стаята. Не съм сигурен дали някога съм имал по-щастлив импулс. Стаята гледаше на запад, така че, веднага щом стана тъмно, всичко изчезна, с изключение на това, което можехме да видим през прозорците – цялото небе гореше така, сякаш в този момент бе краят на света или неговото начало. Може би си мислите, че някой в стаята е казал нещо. Учителите обикновено не потапят учениците си в подобен мрак и може би бихте очаквали една или две остроумни забележки или поне скърцане на столове, докато хората се обръщат, за да видят дали старата птица не си е изгубила ума най-накрая. Но удивителното бе, че тишината беше тотална, и всички ние стояхме неподвижни толкова дълго, колкото бе нужно на необикновената гледка бавно да отмине.

За повече от двайсет минути никой не отрони и дума. Никой не правеше нищо. Ние просто седяхме в сумрака и наблюдавахме как си отива един ден от нашия живот и няма да бъде нескромно да кажа, че това беше най-хубавото занятие понеже моят принос бе само в това да загася осветлението и да замълча. Аз не съм сантиментален, що се отнася до залезите, когато казвам, че това беше страхотно занятие, защото впрочем залезът не беше най-значимото. Най-хубавото през този час беше незаетостта. Най-хубавото беше в това да отделим неопределено, неразпределено време чисто и просто за да гледаме с очи и сърца в прекресното нещо пред нас, без задължението да построяваме някакви съждения относно него или да го превръщаме в полезен обект по-късно; ние бяхме лишени от всякакви оръдия под ръка, с които да убием времето. Най-хубавото беше също в усещането, че ние не бяхме само отделени индивидуалности, гледащи към зимното небе навън, а че по някакъв начин бяхме единни, гледайки към залеза. Бяхме свързани там само поради факта, че сме хора, бяхме свързани от нашата поразителна незначителност на фона на случващото се вън; бяхме свързани и от нашата любопитна значимост, изправени пред това, което ставаше в тази стая. По начина по който този свят се движи, хората са склонни много по-често да използват думите не толкова като начин за откриване, а по-скоро като начин за прикриване на това кои са те и какво мислят; затова и често само няколко секунди тишина с хора, които не познаваме добре, са способни да ни направят сковани и притеснени. Лишени от нашия вербален камуфлаж, ние се чувстваме невъоръжени и уязвими, затова и започваме да бръщолевим каквото и да е, само и само за да държим тишината надалеч. Но само ако й позволим да бъде, тишината може, разбира се, да бъде общуване на много дълбоко ниво; и този половин час тишина пред залеза беше именно това и това беше може би най-хубавата част от целия спектакъл.


Същината на въпроса

Действителността на младоженеца и булката, която е също тяхната радост, е, разбира се, в това, че те се обичат; но докато сантименталността се опитва да спре дотук и хубаво да се наплаче, искреността трябва да продължи напред с очи поне толкова сухи и лишени от сълзи, колкото да виждат по-надалеч. Те наистина се обичат и в един неприветлив свят е удовоствие да съзерцаваш любовта им, ала любовта като отговор на сърцето на това, което е обично, любовта основно като емоция е само част от това, което християнската сватба празнува, и отвъд тази любов има измерения, които сантименталността не може да види. Тъй като обещанията, които се дават, не са само обещания да обичаме другия единствено когато е очарователен и обичен, а да го обичаме в добро и лошо, в богатство и бедност, в болест и здраве; и това означава да обичаме другия дори и в три и половина сутринта, когато бебето плаче, да се обичаме един друг с поразителна хладина на разума, да се обичаме, когато имаме и сметки за плащане. Любовта, потвърдена на сватбата, не е просто състояние на сърцето, а дело на волята, и обещанието, което любовта прави, е да желае доброто на другия дори ако то понякога е на цената на собственото ни добро – това е истинско обещание.

Дали булката и младоженецът ще заживеят след това щастливо, или никога вече няма да бъдат толкова щастливи, зависи изцяло от това доколко верни ще останат, с помощта и на Божията благодат, на своето обещание; точно както щастието на всички нас зависи от това доколко сме верни на своите обещания, но не само към съпрузите и съпругите си, тъй като дори и несебичната любов, ограничена само до този тесен кръг, може в крайна сметка да се превърне просто в още един вид себе-центрираност на два аза, а не само на един, и още по-непобедима при все това.

Достоевски описва как Алексей Карамазов заспива и сънува сватбата в Кана Галилейска и как това за него е сън на неописуема радост, но, когато се събужда , той прави много любопитно нещо. Той се просва на земята и я прегръща. Той целува земята и през сълзи /които не са сантиментални, защото не са обърнати навътре, а навън/ прощава земята и моли нейната прошка и се врича да я обича вечно. В това в крайна сметка е същината на въпроса; и затова бракът е наречен свещен, защото това смело и решително обещание на мъжа и жената да се обичат и уважават, да си служат взаимно въпреки всички пречки, това обещание на свой ред е насочено извън себе си към нови обещания, това обещание свидетелства могъщо за това какъв трябва да бъде винаги човешкият живот в неговата святост, хуманност и пълнота.


Гордост

Гордостта е любов към аза и в определен смисъл от християнина се изисква да бъде горд; тоест, друг начин да кажем, “Обичай ближния като себе си”, е да кажем, “Обичай себе си като ближен/ближния”. Това не значи, че пулсът ти трябва да се ускорява всеки път, когато поглеждаш в огледалото, също както не се предполага, че той се ускорява всеки път, когато твоят ближен мине под прозореца ти. Това означава просто, че способността ти да работиш за своето собствено добро, независимо от никак неочарователните неща, които знаеш за себе си, е тясно свързана със способността да работиш за доброто на другия, независимо от никак неочарователните неща, които знаеш за него. Това значи, че точно в този смисъл любовта към себе си и любовта към ближния вървят ръка за ръка, също както неприязънта към себе си и неприязънта към ближния. Така например, /а/ колкото повече ненавиждам ближния, толкова повече съм склонен да ненавиждам себе си за това, че ненавиждам него, и него за това, че ме кара да ненавиждам себе си и т.н, и т.н.; /б/ непрестанно съм изкушаван да прехвърля върху ближния си неприязънта, която изпитвам към себе си, също както ако си ударя много силно главата на някоя ниска врата, съм склонен да ударя в замяна първата котка, дете или стол, които са нямали късмета да забележат моите кървясали очи.

Себе-любовта, или гордостта, е грях, когато, вместо да те води до това да споделиш с другите аза, който обичаш, те води към това да държиш аза си в постоянен сигурен депозит. Така ти не само не увеличаваш своята печалба, а и всеки ден ставаш все по-малко интересен.


Преводът е направен по: Listening to your Life – daily meditations with Frederick Buechner, ed. George Connor

Няма коментари:

Публикуване на коментар