"Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога" (Евангелие от Матей, 5:8)
Едно момиченце било попитано, кое от блаженствата би избрало, ако можеше да се сдобие само с едно от тях. След като ги прочела отново замислено, тя казала, че би избрала блаженството за чистото сърце, тъй като, ако се сдобие с това щастие, ще успее да се сдобие и с всички останали. Блаженството за чистотата на сърцето на пръв поглед изглежда невъзможно за тези, които принадлежат към човешкия род. Та кой може да го постигне? Само непадналите ангели не са опетнени от греха. Но не безгрешността е избрана в това блаженство. Учителят не би предложил блаженство, което да не е постижимо и за най-малкия от Неговите ученици.
Съществува старозаветно блаженство, което хвърля светлина над тези думи на Христос. В тях ние четем: “Блажен е този, чиито прегрешения са простени.” Значи ние погрешно сме променили мисълта на “Блажен е този, който никога не е съгрешавал”. Определено тогава библейската мисъл е за предпочитане. Нашата формулировка на проблема би отхвърлила директно целия свят; Божията формула оставя отворени дванайсет врати, обсипани с перли, които не се затварят ни денем, ни нощем, и не съществува човек, който да е толкова виновен, че да не може, ако пожелае, да се присъедини към общността на блажените. Това блаженство, следователно, не е насочено към безгрешните, а към опростените грешници. Чистите са тези, които са били пречистени. Небесните видения в Откровението ни разкриват прославените светии, облечени с неопетнени дрехи; ала на нас ни е казано, че “това са тези, които…изпраха и избелиха дрехите си с кръвта на Агнеца.” Одеждите им са изпрани, избелени – те не са били винаги бели.
Тогава ние си спомняме и за още нещо, което е казано в една стара книга (бел. прев. Книгата на пр. Исая), а именно: “Измийте се, очистете се…Ако греховете ви са като мораво, ще станат бели като сняг; ако са алено червени, ще станат като бяла вълна.” Сещаме се и за един новозаветен пасаж, който сякаш е отзвук на горния и в който се казва: “Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен да ни ги опрости и да ни очисти от всяка неправедност.” …и още…”Кръвта на Иисус Христос, Неговия Син, ни очиства от всеки грях.” Пределно ясно е, следователно, че това блаженство, колкото и да е възвишено и небесно, не е невъзможно да бъде достигнато и не изключва априори ни един грешник от човешкия род. Чистите по сърце са грешници, които са били опростени и очистени.
Но прошката сама по себе си не е панацея. Някой може да бъде простен и при все това да не бъде по-свят, по-чист по сърце, отколкото преди. Старото зло може все още да е у него и петната на греха може все още да дамгосват живота му. Ала Божията прошка не само отменя наказанието – тя също така заличава, отнема греха. Тя променя сърцето. “Трябва да се родиш втори път” са нейните изцелителни думи. В опростената душа идва, за да остане, Святият Гост, и Той очиства Своето ново обиталище, за да го направи достойно да бъде Божи храм. Чистото сърце е това, в което живее Божият Дух.
И все пак това блаженство не ни описва някаква лесно достижима, половинчата святост. Всички блаженства се отнасят за възвишени и трудно достижими върхове. Необходимо е да бъдеш верен и да си облечен в почестите на истинската святост. Не всички християни са чисти по сърце. Твърде много, за жалост, живеят в низините на духовното развитие. Те са християни, живеещи на границата. Като израелтяните, заселили се в своята обетована земя, те не прогонват всичките си врагове, а толерират някои от тях. Те позволяват на любимите си грехове да споделят техния живот. Християните с чисти сърца образно казано са изкоренили всички ханаанци от своята земя. Те изцяло са посветили живота си Богу и по този начин са го отдали всецяло на Христос. Ние често се питаме как можем да получим повече от Светия Дух и правилно е бивало отбелязвано, че трябва да се питаме също така как Духът може да има повече от нас. Много от нас крият от Христос някоя по-малка или по-голяма стая в сърцата си, която е затворена и мрачна. Ако наистина желаем да бъдем чисти по сърце, ние трябва да прозрем, че Духът завладява всеки такъв тъмен ъгъл.
Да бъдеш чист по сърце означава да имаш очистено сърце, в което на нищо несвято и зло не му е позволено да пребивава дори за момент. Изкушението още не е зло, ала грехът започва, когато лоша мисъл или чувство са допуснати с радост и наслаждение. Както някой е казал, ние не можем да попречим на птиците да прелитат около главите ни, но е наша грешка вече, ако построят гнездата си в косите ни. Сърцето ни е създадено за Бог, създадено е да бъде Негов дом; всяко нещо, което е неподобаващо за Божието присъствие, оставя петно в сърцето, което го допуска. Не само всички отвратителни похоти и желания, не само всички големи грехове, но и всяко “изискано” зло, всяко зло, което е толкова трудно уловимо, че, едва ли не, може да мине за святост, всичко това трябва да бъде изключено от чистото сърце. Всяка язвителност и гняв, всяка обида и злоба, всяка самонадеяност и лъжа, всяко лукавство и измама, всяка светскост и себичност, всички те трябва да бъдат прогонени от сърцето, което иска да се сдобие с това блаженство. Божията Любов трябва да го изпълни и в тази любов е призван да участва и човекът. Безлюбието е най-страшната ерес; Бог е Любов и само тези, които обичат, могат да имат Бог в сърцата си.
Ударението е поставено върху думата сърце, защото не е достатъчно да си чист отвън. По времето на нашия Господ голямо внимание беше отделяно от религиозните хора на външната чистота. Те имаха много церемонии по измиване; измиваха почти всичко, което използваха – не просто, за да го почистят, а за да го осветят. И толкова бързо осъждаха всеки един, който не спазваше правилата за външна чистота. Но Христос ги порица за тяхната неискреност, за това, че, докато чистеха отвън чашата и подноса, вътре те оставаха пълни с грабителство и неправда. Той им каза, че са подобни на варосани гробници, които отвън изглеждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и нечистота. Не е достатъчно, прочие, да имаш благоприятна външност; сърцето трябва да е чисто. В сърцето трябва да живее Бог; то е центърът на живота. Ако сърцето не е свято, и животът не може да бъде свят.
Знам една история за майка, чието единствено дете умряло. За да занимава с нещо ръцете и сърцето си във връзка със загубеното си съкровище, като се опита по този начин да намери утеха, майката взела снимка на нейното дете и със сръчни пръсти и своята четка тя подчертавала една или друга черта от образа на детето, докато то не започнало да изглежда почти като живо. След това снимката внимателно била поставена в чекмеджето за няколко дни. Когато била извадена отново, майката с огорчение видяла, че лицето било зацапано със странни петна. Въпреки това тя отново търпеливо изрисувала лицето с четката си, възстановявайки красивия образ на своето дете. Но когато снимката отново била прибрана за известно време, петната се появили пак. Грешката била в материала, на който снимката била отпечатана. Няколко химикала, скрити в тъканта, зацапвали грижливо нанесените от майката цветове.
Така се случва често и в човешкия живот. Човек може да посвети пределна грижа на културата и образованието, но докато в сърцето му, в самата му същност, съществуват зли наклонности, принизяващи тенденции, неуправляеми страсти и желания, тези нечисти качества ще работят в сърцето и ще се изявят като петна в характера. Затова именно сърцето трябва да бъде пречистено. То трябва да бъде измито с кръвта на Христос и след това изпълнено със Светия Дух.
Разказвали са ми за един човек, който слязъл с компания в една въглищна мина. Близо до подвижното мостче било израснало бяло растение. Към него непрестанно хвърчал черен дим, но нито следа от дима не оставала върху белотата на растението. Посетителят не можел да разбере как растението запазвало чистотата си на такова място. Един от миньорите взел шепа прах от въглищата и го хвърлил върху листата, но нито една частица не полепнала. Растението било покрито с прелестна бяла повърхност, подобна на емайл, по която нищо не можело да остави петно. Растящо в среда, изпълнена с черен прахоляк, то запазвало непокътната своята снежна белота.
Дял на истинската религия, последна дума на боговдъхновеното слово, е да опази човека неопетнен от света. Ние не можем просто да избягаме от греховната атмосфера на нашия свят. Планът на нашия Учител за нас не се състои в това да бъдем взети от грешния свят, да живеем някъде, където зло не може да ни досегне. Нашата задача е да бъдем в света, да живеем в него, без да бъдем опетнени от неговото зло. Богът, Който може да направи така, че дори и малкото цвете да не може да бъде опетнено от черния прах, може чрез благодатта Си да направи живота ни глух за гласа на греха. Чистото сърце е тайната на този живот.
“Те ще видят Бога.” Това е едно наистина прекрасно обещание. Ние знаем, че в прославата си изкупените ще виждат Бога. Ала обещанието в блаженството се отнася както за блаженото видение на Бог в небесата, така и за този живот. Чистите по сърце ще видят Бог още тук. В по-древни времена светиите понякога са получавали прелестни видения на Бог. Наричаме тези специални откровения на Божественото теофании. Най-прелестните от всички Божии откровения на хората бе, когато Иисус Христос бе на Земята. “Този, който е видял Мен, е видял и Отец”, каза Той, когато един от Неговите ученици Го помоли да им покаже Отца. Сега Иисус е скрит за нашия смъртен поглед и все пак ние имаме Неговото обещание да бъде с нас до края на света. Този, който вижда Христос днес, вижда и Отца, Който е в Него. Ние виждаме Христос чрез вяра – чистите по сърце Го виждат. Облаците, мъглите и прахта, които скриват синьото небе, блестящото слънце и славата на звездите, са родени на Земята. Те никога не са част от самото небе. Небесата не раждат нищо, което скрива или замъглява тяхната красота. По същия начин всичко, което скрива Божието лице от нечий живот, е родено от същия този живот. Само грешните мисли и чувства помрачават небесното видение. Ала когато сърцето е неопетнено и чисто, без ни един облак или мъгла в него, ние можем да гледаме безпрепятствено Божието лице.
Възможно е човек да живее в близка дружба с Бога, съзнателен винаги за Неговата одобрителна усмивка. Историята на брат Лорънс, простодушния готвач на кармелитския манастир, разкрива какво е постижимо по пътя на видението на Бога в този свят. Изразът, който той непрестанно използвал, за да опише своята теория за християнски начин на живот, бил “практиката на Божието присъствие.” Споделял, че вече дълги години не можел да загуби сетивата си за присъствието и приятелството на Христос и че бил еднакво съзнателен за това, както когато работел в шума и хаоса на своята кухня, така и когато бил ангажиран в набожните служби. Това, което е научил той, можем да научим и ние. Чистите по сърце ще видят Бог и не е потребно видението да бъде прекъсвано от никаква задача или дълг, от никаква скръб или изпитание.
Тогава един ден ние ще се изплъзнем мигновено от тези земни сцени. Очите ни ще се затворят за обичайните гледки и в следващия момент те ще се отворят и ще съзрат открито лицето на Христос. Ще Го видим, както Си е, ще станем подобни Нему и ще бъдем навеки удовлетворени и блажени:
От праха на мрачния път,
От болката на скръбния род,
До царското присъствие във всеки кът,
Те са поканени като гости на Бог.
И воалът от очите им е снет,
И тайните на вярата са днес пред тях открити,
Съмнения и страхове? – отсъства този гнет,
Защото знаят вече, тъй както са познати.
“За тях да бъдат радостта
и празничните облекла,
тъй както са за булчинската красота,
за булката, отнесена от любовта…
За да влезем през тази прекрасна врата на блаженото видение на Бог, ние трябва да се стремим към пречистването на нашите сърца, към обновяването на нашето битие. Без Христос всеки такъв стремеж е напразен. Само когато навлизаме в духа на Неговия живот, когато ядем от Неговата плът и пием от Неговата кръв, само тогава можем да опазим сърцата си чисти и да се надяваме да получим обещаното видение. Без святост никой никога не може да вижда за дълго Бог. Но ако се стремим да се изпълваме с Христовия Дух, Неговата чистота ще стане и наша.
Съществува хубав разказ за това как, след като работил грижливо дълго време над своята рисунка, един начинаещ художник, обезсърчен заради многобройните грешки на своя труд, заспал над статива си. Докато ученикът спял, учителят дошъл тихо и със собствената си ръка поправил грешките на ученика и завършил рисунката. Така по същия начин, когато се стремим да бъдем святи и да даваме най-доброто от себе си, но при все това сме обезсърчени от нашите грешки, Учителят ще дойде при нас и с десницата Си ще поправи нашите грешки и ще завърши нашия труд – а именно – изрисуването на Неговия собствен образ върху нашата душа. Когато се събудим, ние ще бъдем щастливи да открием Неговото подобие, отпечатано у нас.
Преводът е направен по: J. R. Miller, The Master’s blesseds, London, 1905
Няма коментари:
Публикуване на коментар