Този текст е върху смирението – обетованата земя на всеки християнски живот. Избрахме го преди всичко заради неговата чистота. Странно е как днес чистотата на духа все по-рядко се възприема като идеал. Срещу тази тенденция се изправя цялата християнска традиция, която смята чистотата на сърцето за венец на всички добродетели. Самият Христос в едно друго блаженство ни призовава към чистота. По пътя ни към смирението и чистотата има няколко основни препятствия, които трябва да преодолеем. Защото по този път ще ни срещне фарисеят с неговата лицемерна набожност, духовна гордост и презрение към грешниците; с неговата външна “варосаност” и вътрешно лукавство. Ще ни срещне и циникът с неговото многословие, брутален “реализъм” и апатичност. И всеки от нас трябва да направи своя избор между фарисея и циника, от едната страна, и митаря, апостола, Христовия ученик, от друга страна.
“Господи, дай ми най-ниското място;
но не защото съм посмял
Да искам това най-ниско място;
но затова че Ти умря,
За да живея и да споделя
аз Твойта слава.”
Търсенето на щастие е универсален феномен. Човешките концепции за щастие се различават и поради това хората се стремят към него по много и разнообразни пътища: и все пак във всяко сърце се прокрадва сякаш желанието за достигане на една цел. Блаженствата ни разкриват тайната на щастието и ни казват къде и по какъв начин то може да бъде намерено. Думата блажен, разбира се, означава щастлив. Естествено, тази дума означава много повече от това, което обикновено хората имат предвид с нея. Щастието, както посочва и самата дума, е удоволствието, което произлиза от случващото се. То е преди всичко нещо повърхностно, нещо, което е чувствително към всяко смущаващо хода му влияние; докато блаженството съдържа в себе си Божествен произход и поради това не е зависимо от обстоятелствата и условията. И все пак блаженството е това, за което човешките сърца наистина копнеят, и тук, в блаженствата на нашия Господ, са посочени пътищата, които водят към него.
Ала светът така и не приема било този Божествен идеал за щастието, било пътищата, по които той може да се осъществи. Светът се стреми към удоволствията на сетивата и на настоящия момент, затова и ги открива по широките и лесни пътища. А пътищата на блаженството са неравни и стръмни; законите на живота са доста сериозни. Блаженствата се изправят директно срещу природата и все пак остава вярно, че в тях е скрита тайната на щастието и че това са пътеките, които водят към него.
Първото блаженство е върху бедността на духа, затова и трябва да се опитаме да си изградим ясна представа за нея, защото всяка грешка тук ще ни отведе далеч встрани от нашето търсене на точното качество или състояние, посочено чрез блаженството. Какво точно представлява бедността на духа? Очевидно не за материалната бедност става въпрос в първото блаженство, защото в противен случай много хора, които не участват в блаженството, биха си го приписали. Вярно е, че в Евангелието от Лука е казано само “Блажени сте вие бедните” – без друга квалификация. Без съмнение също така, много от бедните хора, към които бяха отправени тези слова по това време, притежаваха също така и духовното качество, което в случая е решаващо. Сърцето на Исус бе удивително нежно към всички онези, чиято земна участ бе тежка. Той каза, че е бил помазан да проповядва благовестието на бедните. Когато учениците на Йоан Кръстител дойдоха при Него със своето запитване, едно от свидетелствата, които Исус им даде, че е Месия, бе това, че евангелието се проповядва на бедните. Част от Господната слава бе фактът, че Той бе приятел на бедните. Днес ние като съслужители на Христос не трябва да пренебрегваме интереса Му към бедните и това е един урок, който християнската църква трябва отново и отново да си припомня в наши дни, ако наистина води света към спасение.
Няма съмнение също така, че съществува благословение в състоянието на бедност като тази, например, в която Самият Исус израстна – не бедност, причинена от греха и нехайството на човека, но бедността, произтичаща от лошите условия и обстоятелства. Такива бедни хора живеят чисто, честно, вярно, доволно. Техният живот много често е почти идеален в своята простота. Те не знаят нищо от великата световна злост. Всъщност съществуват много прелестни неща в живота на набожните бедни хора. Много от най-прекрасните добродетели разцъфтяват в тях; те са богати на изискани качества. Такива бедни хора са всъщност блажени – тяхно е Царството Божие. Така и Ковънтри Патмор пише:
“Елате вие, откриващи самото истинско доволство
във светлото хранилище и маргаритения път на бедността.
И знайте колко повече принасят полза
на праведния малките неща
в сравнение с безбожническото богатство.”
Но очевидно с първото блаженство не се има предвид само бедността като земна участ. Не всички материално бедни са бедни и по дух. Човек може да бъде беден и в същото време безкрайно надменен. Исус нямаше предвид с това блаженство и бедността на душата. Неговият собствен живот бе най-богатият, който светът някога е виждал, що се отнася до талантите и способностите, до силите и възможностите, и при все това Той беше беден духом. Христос нямаше предвид и духовната бедност в смисъл, че духовният живот на човека трябва да е слаб и неутрален. Христос дойде в света не просто затова хората да имат живот, но затова да имат изобилен живот, пълнота на живота. Исус имаше безкрайно търпение към слабите и към тези, които имат оскъдна вяра и множество недостатъци на характера; но Той иска от нас да бъдем силни, да сме богати на милосърдие, да принасяме много плод. Той не нарича бедността на духовния живот блажена.
Това блаженство не се отнася също така до онова превзето смирение, което може да се открие у хора, които в своето публично говорене са щедри откъм себепринизение. Те непрекъснато говорят обидни неща за себе си, споделяйки с другите колко са недостойни или как делата им или услугите им нямат никаква стойност. Изглежда те смятат, че има някаква добродетел в това да говориш лоши неща за себе си. Но това не е истинско смирение, а, напротив – най-вредното. Може би то не е никога и съвсем искрено. Ако някой друг каже тези лоши, обезценителни неща за тези хора, те най-вероятно биха се ядосали. Твърде често всъщност гордостта, а не смирението, подтиква подобно самобичуване. Самият Исус, в Когото това блаженство намира своето съвършено потвърждение, никога не е говорил по този начин за Себе Си. Той никога не е казвал, че няма дарби, няма способности, че нищо не може да свърши. Точно преди пасажа, който ни разказва за това как Той измива краката на своите ученици, ние четем за Неговото съзнание за Божествения Му произход и съдба – Исус знаеше, че идва от Бога, и с това съзнание Той извърши този акт на невероятно снизхождане. Истинското смирение е напълно съвместимо с пълното съзнание за сила.
Какво тогава се има предвид под това да бъдеш беден духом? То се съдържа в съзнанието, че нямаш в самия себе си способностите, които биха те направили достоен за Божието благоволение. Бедният духом не просто не притежава в самия себе си качествата, които биха направили живота му красив и свят, но той и знае, че не ги притежава. Той има скромна оценка за самия себе си. Неговият тип не е фарисеят, чиято молитва не показва никакво усещане за нужда, а митарят, който е пречупен от усещането за собственото си недостойнство и за липсата на всичко онова, което би го направило приемлив за Бог. Това е духът, противопоставен на гордостта. Това е духът, който не хвали себе си, който не се възгордява.
Да бъдеш беден по дух означава да застанеш пред Бог в покаяние, с нищо от нас самите, което да ни направи приемливи, да застанеш спасен до Бог само по благодат. Това не възпрепятства християнската радост, която произлиза от увереността, че сме деца на Бога и наследници на славата Му. Ние можем да оценим нашите славни преимущества и да се радваме, че имената ни са записани в книгата на живота, и пак да нямаме и сянка на гордост, защото от милостта и благодатта на Бог произлиза нашата прослава.
В отношенията ни с другите това качество ще ни спаси от въздигането на нашите аз-ове над другите, така сякаш да сме по-добри и по-ценни от тях. То ще ни доведе дотам да не считаме най-благородните си сили за твърде изискани, че да не могат да служат на най-неблагородните от нашите ближни, които се нуждаят от помощ. Бедността на духа ще ни доведе дотам да предпочитаме другите пред себе си в прославата. Тя ще ни предпази от това да бъдем съзнателни за нашата собствена ценност или за красотата на извършваната от нас дейност. Мисълта за себе си винаги помрачава духовната красота. Мойсей не знаеше, че лицето му блести. Човекът, който е беден духом, не знае блясъка на собствения си живот, величието на своите дела или силата на своите слова и служение.
Съществува красива легенда, която ни разказва за един свят човек, силно възлюбен от ангелите, които били видели голяма част от набожния му земен живот. Ангелите помолили Бог да даде на този човек някаква нова сила, някакъв белег на Божието благоволение, някакъв нов дар, който би го направил още по-полезен. Бог им казал да отидат при мъжа и да го попитат каква специална способност би искал да има. Ангелите дошли при него и го попитали какъв дар ще избере Бог да му отдаде. Човекът отговорил, че е доволен и благодарен за това, което му е дадено и че не иска нищо повече. Ангелите продължили да го убеждават да избере нещо, което Бог да направи за него или да му даде. Не би ли желал да има силата да върши чудеса? Той отказал – това е Христово дело. Не би ли желал да има силата да води огромно множество души при Христа? Той отново отказал – дело на Светия Дух е да обръща душите. Ангелите продължавали да го молят да назове нещо, което те могат да помолят Бог да му даде. Най-накрая мъжът отговорил, че, ако трябва да избира, би се радвал да има силата да прави много добро между хората, без дори да го знае. Така от този ден насетне сянката му, когато падала зад него, така че той да не може да я вижда, имала чудодейна лечителна сила; но когато падала пред него, така че той да може да я вижда, тя нямала подобна сила.
Това е духът на истинската святост – нищо за себе си, всичко за Бог. Човекът, научил този урок, е готов за благородна служба. Бог обича да си служи с живота, който забравя за себе-то и прославя само Всевишния. Забележително е, че това блаженство за бедността на духа е първо в модела за живот, очертан от нашия Господ. Не е простото случайно подреждане на блаженствата, което отдава на бедността на духа това място. Бедността на духа е спомената първа, защото така и трябва да бъде. Тя е основата, върху която единствено може да изникне зданието на духовния характер. Тя е богатата почва, в която единствено другите благодеяния ще порастат и разцъфтят. Хребетите са безплодни, защото почвата е отмивана от дъждовете; ала долините са плодородни, защото там се събират богатите наноси. По същия начин и надменните сърца са ялови, като не предлагат никаква почва, на която духовните дарове да порастат; ала смирените сърца са плодородни и богати на благодат и в тях растат всички прелестни неща. Ако само наистина ние сме бедни по дух, животът ни ще е богат в своите плодове.
Начинът, по който бедните духом са блажени, е, че тяхно е Царството Небесно. Те принадлежат на това Царство. Характерът им ги прави негови граждани. Царството Божие е навсякъде, където законите на небесния живот управляват човешките сърца. Едно малко дете било сериозно загрижено от мисълта за голямото разстояние на небето от него и от въпроса как то би могло въобще някога да стигне там. Неговата мъдра майка му казала, че небето първо трябва да слезе при него, че небето трябва да започне в неговото сърце. Това винаги е вярно; да бъдем в Царството Небесно означава и Царството Небесно да е вътре в нас. Да бъдеш беден духом съдържа всичко от небесния живот и онези, които имат тези качества, са вече в началата на самото небе.
Преводът е направен по: J. R. Miller, The Master’s blesseds, London, 1905
[1] Евангелието от Матей, гл. 5, ст. 3
